Снегът все още бе слаб и рехав и не натрупаше, а се стапяше, щом докоснеше земята. При все това с настъпването на зората видяхме, че небето е сиво и зловещо, а облаците — натежали от сняг. Вятърът също се усилваше; завалеше ли по-едрият сняг, щеше да е като виелица.
Нямаше време за ядене, нито за чай. Когато дървените въглища бяха готови, мъжете побързаха да поемат надолу. Джо-Ан падна на колене пред мен, но аз го вдигнах и го прегърнах. Тялото му в обятията ми бе костеливо и крехко като на старец.
— Ще се срещнем отново през пролетта — рекох. — Ще ти пратя вест при моста на низвергнатите.
Той кимна, внезапно обзет от вълнение, все едно не можеше да понесе да ме изпусне от погледа си. Един от мъжете вдигна малък вързоп и го сложи на раменете си. Останалите вече поемаха надолу по склона в колона по един. Джо-Ан направи непохватен жест към мен — смесица от сбогуване и благословия. После се обърна и се отдалечи, залитайки леко под тежестта на товара си.
Изпратих го с поглед, улавяйки се, че повтарям шепнешком познатите думи, които Скритите си казват на раздяла.
— Хайде, господарю — подкани ме тревожно моят водач.
Обърнах се и го последвах нагоре по склона.
Катерехме се от близо три часа. От време на време водачът ми спираше, за да привежда клони, по които щеше да намери обратния път. Снегът бе все тъй сух и лек, но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече натрупваше, докато накрая земята и клоните вече бяха посипани със ситен бял прашец. Бързото катерене ме загря, но стомахът ми куркаше от глад. Месото от предишната нощ го бе залъгало с фалшиви очаквания. Бе невъзможно да се отгатне колко бе часът. Небето бе забулено в еднообразна кафеникавосива пелена, а земята излъчваше оная странна светлина на снежен пейзаж, която изцяло обърква ориентацията.
Когато водачът ми спря, бяхме на половината път от главния връх на планинската верига. Пътеката, която следвахме, тук извиваше и поемаше надолу. През булото на падащите снежинки, през плетеницата от тежките клони на буковете и кедрите съзрях в ниското долината, която вече побеляваше.
— Не мога да продължа с вас — рече той. — Ако искате съвета ми, връщайте се обратно с мен. Наближава виелица. Дори при хубаво време до храма остава близо ден ходене. Продължите ли, ще загинете в снега.
— Не ми е възможно да се върна — отвърнах. — Ела още малко с мен. Ще ти платя добре — не успях обаче да го убедя, а и в действителност не исках. Той изглеждаше притеснен и самотен без другарите си. Дадох му половината от монетите, а в замяна той ми даде кокал от заешко бутче с малко месо по него.
Описа ми пътеката, по която трябваше да поема, като ми посочи ориентирите през долината, доколкото това бе възможно в дрезгавината на деня. През нея минавала река, обясни той, без да знаеше, че аз отдавна я бях чул. Тя бележела границата на владението. Нямало мост, но на едно място била достатъчно тясна, за да я прескоча. Във вировете се криели водни духове, а течението било бързо, затова трябвало да внимавам да не падна вътре. Освен това, тъй като мястото било най-лесно за преминаване, понякога било охранявано, макар че според него в ден като този едва ли щяло да има патрул.
Щом съм се озовял в следващото владение, трябвало да продължа на изток, спускайки се към малко светилище. Там пътеката се раздвоявала. Трябвало да поема по дясното, по-ниско разклонение и да вървя все на изток, в противен случай съм щял да установя, че отново почвам да се изкачвам по склона на планината. Вятърът сега духаше от североизток, тъй че да съм го държал откъм лявото си рамо. За да подчертае това, той докосна два пъти рамото ми, като се взираше в лицето ми с тесните си очи.
— Не приличате на господар — рече, а чертите му се изкривиха в подобие на усмивка. — Но все пак късмет!
Благодарих му и поех надолу по склона, ръфайки кокала вървешком. Строших го със зъби и изсмуках костния мозък. Снегът стана по-гъст и мокър и вече се топеше по-бавно върху главата и дрехите ми. Мъжът беше прав, нямах вид на господар. Косите ми, които не бяха подстригвани, откакто Юки ги бе подрязала в подобаващ за уличен актьор стил, сега бяха прораснали и стърчаха рошави край ушите ми. Не се бях бръснал от дни. Дрехите ми бяха подгизнали и мръсни. Със сигурност миризмата, която се носеше от мен, не бе на господар. Помъчих се да си спомня кога за последен път се бях къпал… и внезапно се сетих за конюшнята с борците, за първата нощ, след като бяхме напуснали Мацуе; за просторната баня, за разговора, който бях подслушал между Акио и Хаджиме.