Запитах се къде ли бе Юки в този момент, дали вече бе научила за бягството ми. Мисълта за детето ми бе особено мъчителна. В светлината на пророчеството идеята да държат сина ми далеч от мен и да го научат да ме мрази ми причиняваше още по-голяма болка. Спомних си заплахата на Акио; изглежда, Кикута познаваха характера ми по-добре от самия мен.
Вече чувах шума на реката по-ясно, а и това бе почти единственият звук в замрелия под снежната пелена пейзаж. Дори гарваните бяха замлъкнали. Когато съзрях брега, снегът вече трупаше калпаци върху облите камъни покрай водата. Някъде по-горе тя се спускаше от планината като водопад, после се разливаше между стръмните канари, подскачайки по скалите в поредица от бързеи, след което се обуздаваше в тесен канал между две каменни плочи. Стари извити борове се бяха вкопчили в канарите и целият пейзаж, побелял от снега, изглеждаше така, сякаш бе притихнал в очакване Сешу да дойде и да го нарисува.
Клекнах зад един объл камък, където в тънкия слой почва несигурно се крепеше малко борово дръвче. Приличаше повече на храст, но ми предоставяше убежище. Пътеката бе покрита със сняг, но не ми беше трудно да видя накъде води и на кое място да прескоча реката. Вперих поглед в тесния брод и известно време останах така, наострил слух.
Ромонът на водата върху камъните не беше съвсем монотонен. От време на време секваше и тогава се възцаряваше подозрителна тишина, сякаш аз не бях единственото същество, което се вслушваше. Не ми беше трудно да си представя обитаващи тъмните води духове, които нарочно забавят и усилват течението, дразнят и предизвикват човеците и ги примамват да отидат при тях.
Имах чувството, че дори долавям дишането им. После, точно когато успявах да откроя звука, реката възобновяваше своя ромон. Беше вбесяващо. Знаех, че губя време, клечейки там под храста заслушан във водните духове и постепенно засипван от снега, но упорствах с нарастваща увереност, че различавам нечие дишане, при това съвсем не толкова далеч от мен.
Веднага след тесния брод реката се спускаше около трийсетина метра, преминавайки в поредица от дълбоки вирове. Долових внезапно движение и осъзнах, че една почти чисто бяла чапла ловеше риба в единия от тях, без да обръща внимание на снега. Беше като знамение — символът на Отори на границата на владението на клана, — може би знак от Шигеру, че най-накрая бях направил правилния избор.
Чаплата бе от моята страна на реката и крачеше през вира към мен. Запитах се какво ли си намира за ядене посред зима, когато жабите и поповите лъжички са се изпокрили в тинята. Тя изглеждаше невъзмутима и безстрашна, уверена, че нищо не я заплашва в тази пустош. Докато я наблюдавах със същото чувство за сигурност и с мисълта, че всеки миг ще се отправя към реката и ще я прескоча, нещо я подплаши. Тя извъртя дълга шия към брега и тутакси хвръкна. Плясъкът на крилата й прозвуча само веднъж над водата и после тя изчезна безшумно надолу по реката.
Какво бе видяла? Напрегнах очи, втренчен в същото място. Реката замлъкна за миг и аз чух дишането. Разширих ноздри и долових слаб мирис на човек, довян от североизточния вятър. Не виждах никого, но знаех, че там някой лежи невидим в снега.
Беше на такова място, че ако тръгнех направо към брода, съвсем лесно щеше да ми отреже пътя. След като можеше да остане невидим тъй дълго, значи беше от Племето и в такъв случай щеше да ме съзре веднага щом стигнех до водата. Единствената ми надежда бе да го изненадам и да прескоча някъде по-нагоре, където реката бе по-широка.
Нямаше смисъл да чакам повече. Безшумно поех дълбоко въздух и се втурнах навън от заслона на боровото дръвче надолу по склона. Движех се по пътеката, докато можех, тъй като не бях сигурен каква бе земята под снега. После я изоставих и хуквайки към реката, хвърлих поглед встрани. Видях как врагът ми се надига от снега. Беше целият в бяло. За момент изпитах облекчение, че не е от Племето, а просто е в маскировъчно облекло… може би не беше от Племето, а просто от граничната охрана… в този миг тъмната бездна зейна под мен и аз скочих.
Реката избуча, после замлъкна и тогава в тишината чух как нещо се върти във въздуха зад мен. Щом се озовах на другия бряг, тутакси се хвърлих на земята, дращейки по заледената скала, като едва не се изпуснах. Летящият предмет изсвистя над главата ми. Ако бях останал прав, щеше да ме улучи във врата. Пред мен в снега се открои дупка с форма на звезда. Само от Племето използваха такива ножове за хвърляне, при това по няколко, един след друг.