Претърколих се два-три пъти и щом се озовах на безопасно място, все така без да се изправям, незабавно станах невидим. Знаех, че мога да задържа това състояние, докато се добера до прикритието на гората, но не знаех дали той може да ме види, а и бях забравил за следите, които щях да оставя в снега. За мой късмет той също се подхлъзна, докато прескачаше реката, и макар че изглеждаше по-едър и по-силен от мен и вероятно можеше да тича по-бързо, аз бях спечелил преднина.
Под укритието на дърветата незабавно се раздвоих и пратих фалшивото си изображение нагоре по склона, а самият аз се втурнах надолу по пътеката с ясното съзнание, че не мога дълго да запазя преднината и че единствената ми надежда е по някакъв начин да го издебна и да го нападна от засада. Пред мен пътеката завиваше покрай грамадна плоска скала; над нея се бе надвесил голям клон. Заобиколих я, после се върнах обратно, стъпвайки внимателно по собствените си следи, и със скок се улових за клона. Изтеглих се горе, наместих се и извадих ножа си, макар че ми се щеше Джато да бе у мен. Носех и други оръжия — една гарота и шип за врат, с които се очакваше да убия Ичиро. Но членовете на Племето държаха да убиват със собствените си оръжия, както и да надхитрят врага със собствените си номера. Най-голямата ми надежда бе ножът. Спрях да дишам и станах невидим. Чух го, как спира, съзирайки фалшивия ми образ, и после как хуква отново.
Знаех, че ще разполагам с една-единствена възможност. Хвърлих се отгоре му. От тежестта ми загуби равновесие и когато залитна, успях да намеря пролука в предпазната яка на врата му. Забих ножа в главната артерия на гърлото и разрязах на кръст дихателната тръба, както ме бе обучил Кенджи. Той изръмжа изненадан — бях чувал този звук неведнъж от членове на Племето, когато не очакват да им се наложи да играят ролята на жертва — и не успявайки да запази равновесие, рухна на земята. Аз изпълзях встрани. Ръцете му се вдигнаха към гърлото, където дъхът му свистеше шумно, а кръвта бликаше на струя. После рухна безжизнен по очи. Кръвта продължаваше да шурти, багрейки снега в алено.
Пребърках бързо дрехите му и взех останалите ножове и късия му меч, който беше доста добър. Имаше и набор отрови, които също прибрах, защото по онова време все още не разполагах със собствени. Нямах представа, кой е. Свалих ръкавиците му и погледнах дланите му, но върху тях липсваше отличителната права линия на Кикута, а и доколкото можех да видя, нямаше никакви татуировки.
Оставих трупа му на гарваните и лисиците с мисълта, че за тях това ще бъде желано зимно угощение, и тръгнах колкото се може по-бързо и по-безшумно, опасявайки се, че може да не е сам и другите сега да наблюдават реката и да ме дебнат от засада. Кръвта във вените ми течеше устремно; бях се загрял от тичането и кратката схватка и изпитвах дълбоко, примитивно доволство, че трупът върху снега не е моят.
Бях малко разтревожен, че от Племето ме бяха догонили тъй бързо и явно знаеха накъде съм поел. Дали вече бяха намерили тялото на Акио и разпратили съобщения по конници от Хаги до Ямагата? Или Акио бе оцелял? Наругах се, че не бях пожертвал още малко време, за да го довърша. Може би схватката трябваше да ме стресне повече, да ме накара да осъзная какво значеше Племето да ме преследва до края на живота ми. Всъщност аз го осъзнавах, но бях бесен, че се опитват да ме убият като куче в гората, и в същото време окуражен от факта, че първият им опит се бе провалил. Вярно, бяха успели да убият баща ми, но самият Кенджи бе казал, че никой нямало да може да го доближи, ако не бил дал клетва да не отнема повече човешки живот. Знаех, че притежавам всички негови таланти, а може би дори и повече. Нямаше да позволя на онези от Племето да ме издебнат. Щях да продължа започнатото от Шигеру и да ги сразя.
Всички тези мисли се въртяха в съзнанието ми, докато едва се придвижвах в снега. Те ми даваха сили и усилваха решимостта ми да оцелея. След като приключих с Племето, насочих гнева си към владетелите Отори, чието коварство ми се струваше още по-страшно. Воините заявяваха претенцията си, че честта и верността са най-важни за тях, при все това измамите и предателствата бяха част от същността им и обслужваха личните им цели точно както при Племето. Чичовците на Шигеру го бяха пратили на смърт и сега се опитваха да ме обезнаследят. Само че не знаеха какво ги очаква.