Ако можеха да ме видят — потънал до колене в снежните преспи, зле облечен и екипиран, без свои хора, пари или земя, със сигурност нямаше да си изгубят съня заради заплахата, която представлявах за тях.
Не можех да спра и да си почина. Единственият изход за мен бе да вървя, докато стигна Тераяма, или да рухна от изтощение върху собствените си следи. Все пак от време на време стъпвах встрани от пътеката и се ослушвах за някакъв шум от преследвач. Не чувах нищо друго освен стенанията на вятъра и тихия съсък от падането на снежинките, докато денят взе да преваля и вече по здрач ми се стори, че долавям откъслечни звуци някъде от ниското.
Бяха последното, което бих очаквал да чуя в планината и в потъналата в сняг гора. Наподобяваха трели на флейта, самотни като вятъра в клоните на боровете, мимолетни като снежинките. По гръбнака ми плъзнаха тръпки не само от обичайното въздействие, което музиката имаше върху мен, но и от някакъв по-дълбок страх. Мислех си, че съм се приближил твърде много до границата между този свят и отвъдното и че чувам духове. Сетих се за планинските таласъми, които примамват човеците и ги държат пленници под земята в продължение на хиляди години. Прииска ми се да можех да изрека молитвите, на които ме бе учила мама, но устните ми бяха замръзнали, а и бездруго вече не вярвах в силата им.
Музиката се усили. Приближавах източника й, но не можех да спра да вървя, сякаш тя ме бе омагьосала и ме теглеше към себе си. Завих зад ъгъла и видях, че пътеката се разклонява. Тутакси си спомних какво ми бе казал водачът, и наистина видях малкото светилище, едва забележимо, с поставени пред него три портокала, искрящо ярки под снежните си шапки. Зад светилището имаше невзрачна колиба с дървени стени и сламен покрив. Страховете ми веднага се стопиха и замалко да се разсмея на глас. Не таласъм бях чул, а някакъв монах или отшелник, който се бе оттеглил в планината да дири просветление.
Вече долавях мирис на дим. Топлината ме привличаше неустоимо. Представих си жаравата, която изсушава подгизналите ми нозе и ги съживява от късовете лед, в които се бяха превърнали. Почти усещах горещината от огъня върху лицето си. Вратата на колибата бе отворена, за да влиза светлина и да излиза пушекът. Свирецът на флейта не ме бе видял, нито пък ме бе чул. Беше потънал в скръбната неземна музика.
Още преди да го зърна, вече знаех кой е. Бях чувал същите протяжни трели и преди, нощ след нощ, докато скърбях при гроба на Шигеру. Бе Макото, младият монах, който ме бе утешавал. Седеше с кръстосани крака и затворени очи. Свиреше на дълга бамбукова флейта, но до него върху възглавничката лежеше друга, по-малка, която се държеше странично до устните. Близо до входа гореше и пушеше малък мангал. В дъното на колибата имаше една по-издигната част, пригодена за спане. На стената бе облегната дървена бойна тояга, но друго оръжие не се виждаше. Пристъпих навътре — дори с мангала там бе малко по-топло, отколкото навън — и изрекох тихо:
— Макото?
Той нито отвори очи, нито престана да свири. Повторих името му. Музиката секна и той отдели флейтата от устните си. Прошепна изнурено:
— Остави ме на мира. Престани да ме тормозиш. Съжалявам. Съжалявам — и пак не вдигна поглед.
Когато отново поднесе флейтата към устата си, коленичих пред него и го докоснах по рамото. Той отвори очи, втренчи се в мен и ме стресна, тъй като внезапно скочи на крака, захвърляйки флейтата. Отстъпи назад, грабна тоягата и я вдигна заплашително. Очите му бяха пълни със страдание, лицето му бе изпито, все едно постеше от дълго време.
— Не ме приближавай! — рече с приглушен дрезгав глас.
Аз също станах.
— Макото! — рекох ласкаво. — Не съм враг. Не ме ли позна? Това съм аз, Отори Такео.
Пристъпих към него и той тутакси вдигна тоягата, готов да я стовари върху рамото ми. Видях я устремена към мен и успях леко да я отклоня. За щастие пространството бе твърде тясно и той не бе успял да замахне достатъчно силно, иначе щеше да ми счупи ключицата. Така само успя да ме събори на земята. Ударът вероятно бе разтърсил ръцете му, защото той пусна тоягата и се втренчи с недоумение първо в тях и после в мен.
— Такео? — рече той. — Значи си истински? Не е призракът ти?
— Достатъчно истински, само примрял от студ и глад — отвърнах, докато ставах и свивах ръката си. След като се уверих, че нямам счупено, бръкнах в дрехите си за ножа. Чувствах се по-защитен с нож в ръка.
— Прости ми — каза той. — Никога не бих те наранил. Просто виждах привидението ти твърде често — изглеждаше така, сякаш му се искаше да се пресегне и да ме докосне, но после се отказа. — Не мога да повярвам, че си ти. Каква странна съдба те води насам в този час?