— Отивам в Тераяма. На два пъти ми предлагаха убежище там. Сега ми се налага да се възползвам от него до пролетта.
— Не мога да повярвам, че си ти — повтори той. — Целият си подгизнал. Сигурно умираш от студ — той се озърна из малката колиба. — Толкова малко имам да ти предложа — обърна се към пригодената за спане част, препъна се в тоягата и се наведе да я вдигне. Постави я обратно до стената, после взе една от тънките конопени завивки от леглото. — Свали си дрехите. Ще ги изсушим. Увий се в това.
— Трябва да продължа — рекох. — Само ще поседна за малко край огъня.
— Не можеш да стигнеш до Тераяма тази вечер. След час ще мръкне, а остават още близо пет часа път. Прекарай нощта тук, а утре сутрин ще тръгнем заедно.
— Дотогава виелицата ще затрупа пътеката. Искам снегът да ме затвори в храма, не отвън.
— Това е първият сняг за годината. В планината е силен, но от тук на долу по-скоро прилича на суграшица — усмихна се и цитира старото стихотворение:
— За нещастие съм беден също като поета и семейството му!
Това бе един от първите текстове, които Ичиро ме бе научил да пиша, и сега той оживя в съзнанието ми с кристална яснота. Започвах да треперя неистово. Тъй като вече не се движех, наистина замръзвах. Побързах да си сваля мокрите дрехи. Макото ги взе и ги разпъна пред мангала, като добави малко дърва и раздуха жаравата.
— Това прилича на кръв — рече той. — Ранен ли си?
— Не, някой се опита да ме убие на границата.
— Значи кръвта е негова?
Кимнах, без да бях сигурен докъде да му разкрия истината с оглед на безопасността — неговата и моята.
— Преследвал ли те е?
— Или ме е преследвал, или ме е дебнел от засада. Така ще бъде до края на живота ми.
— Ще ми кажеш ли защо? — той запали една восъчна свещ от огъня и я поднесе към фитила на малка лампа. Пламъчето изсъска и неохотно се съживи. — Маслото свършва — извини се той и отиде да затвори външните капаци.
Предстоеше ни цяла нощ.
— Може ли да ти се доверя?
Въпросът ми го разсмя.
— Нямам представа, какво си преживял, откакто се разделихме, нито какво те води тук сега. А и ти не знаеш нищо за мен. В противен случай не би ме питал. Ще ти разкажа всичко по-късно. А междувременно, да, можеш да ми се довериш. Ако нямаш доверие в друг, повярвай в мен — в гласа му прозвуча скрито дълбоко вълнение. Той се извърна. — Ще стопля малко супа. Съжалявам, нямам нито вино, нито чай.
Спомних си как ме утешаваше, докато бях обладан от ужасна скръб след смъртта на Шигеру. Беше ми вдъхнал увереност, когато бях съсипан от угризения, и ме беше държал в прегръдките си, докато скръбта се уталожи.
— Не мога да остана при Племето. Напуснах ги и те ще ме преследват, докато ме премахнат — докато ме слушаше, Макото взе едно гърне от ъгъла и го постави внимателно върху жаравата. После отново отправи поглед към мен. — Искаха да им намеря архива, който Шигеру е поддържал за тях — продължих. — Изпратиха ме в Хаги. Трябваше да убия Ичиро, моя учител, и да им дам сведенията. Но, естествено, те не бяха там — Макото се усмихна, но не каза нищо. — Това е една от причините, поради които трябва да се добера до Тераяма. Защото архивът е там — завърших. — Ти си го знаел, нали?
— Щяхме да ти кажем, ако вече не беше избрал да се присъединиш към Племето — рече той. — Но дългът ни към владетеля Шигеру ни забраняваше да поемем този риск. Той ни повери записките си, защото знаеше, че храмът ни е един от малкото в Трите провинции, в който не са проникнали членове на Племето — той сипа супата в една купичка и ми я подаде. — Имам само една съдина. Не очаквах посетители. Най-малко пък теб.
— А ти защо си тук? Тук ли смяташ да прекараш зимата?
Не изрекох на глас мисълта си, но се съмнявах, че ще оцелее. Може би не искаше. Отпих глътка супа. Беше гореща и солена, но това бе всичко, което можеше да се каже за нея. Освен това, изглежда, бе единствената му храна. Какво бе станало с жизнения млад мъж, когото бях срещнал в Тераяма? Какво го бе тласнало към това състояние на примирение… или по-скоро на отчаяние?
Придърпах завивката около себе си и се примъкнах по-близо до огъня. Както винаги, се ослушвах. Вятърът се бе усилил и свиреше през сламения покрив. От време на време лампата примигваше, хвърляйки чудати сенки на отсрещната стена. Шумът от онова, което валеше отвън, не бе тихото, подобно на придихание докосване на снежинките, а нещо по-твърдо и вледенено.