— Няма нищо лошо. Даже напротив. Нуждая се от приятелство повече от всичко на света.
— Освен от армия?
— Тя ще трябва да почака до пролетта.
— Ще направя всичко възможно да ти помогна.
— А какво става с призванието ти, с диренето на просветление?
— Моето призвание е твоята кауза. Защо иначе Просветленият ще те води тук, за да ми напомниш, че живеем в света? Между нас съществува неимоверно силна връзка. Сега разбирам, че не е нужно да й се противопоставям…
Огънят бе почти угаснал. Вече не виждах лицето на Макото. Треперех, увит в тънката завивка. Питах се дали ще мога да заспя, дали някога щях да успея да заспя отново, да престана да се вслушвам за дъха на убиеца. В един свят, изпълнен с такава враждебност, предаността на Макото ме трогна дълбоко. Не знаех какво да кажа. Хванах ръката му и я стиснах за миг в израз на благодарност.
— Ще стоиш ли на пост, докато поспя два-три часа?
— Разбира се.
— Събуди ме, за да можеш и ти да поспиш, преди да тръгнем.
Той кимна. Завих се във втората завивка и легнах. Огънят едва мъждукаше. Чувах заглъхващия му шепот. Навън вятърът бе понамалял. Стрехите капеха; в сламения покрив отгоре шумолеше някакво животинче. Обади се кукумявка и мишлето застина. Потънах в неспокоен сън и сънувах деца, които се давеха. Хвърлях се в ледената черна вода отново и отново, но не успях да ги спася.
Събудих се от студ. Зората точно почваше да разпръсва мрака в колибата. Макото седеше в поза на медитация. Дишането му бе тъй бавно, че почти не го чувах, но знаех, че е нащрек. Наблюдавах го известно време. Щом отвори очи, отместих поглед.
— Трябваше да ме събудиш.
— Не съм уморен. Нуждая се от много малко сън — после попита с любопитство: — Защо никога не ме гледаш в очите?
— Има вероятност да те приспя. Това е едно от уменията на Племето, които съм наследил. Би трябвало да мога да го владея, но съм запращал хора в дебрите на съня, без да съм искал. Затова не ги гледам в очите.
— Искаш да кажеш, че не е само острият ти слух? Какво още?
— Мога да ставам невидим… достатъчно дълго, за да заблудя противника или да се промъкна покрай някой пазач. Умея освен това привидно да оставам на място, което всъщност съм напуснал, или да се оказвам на две места едновременно. Наричаме го използване на второто аз — докато говорех, наблюдавах Макото скришом, защото бях любопитен каква щеше да е реакцията му.
Той неволно потръпна и промърмори:
— Звучи по-скоро като демон, отколкото като ангел. Нима всички… членове на Племето го умеят?
— Различните хора притежават различни способности. Изглежда, аз съм наследил много повече от предвидения ми дял.
— Не знаех нищо за Племето, дори не подозирах, че съществуват, докато след посещението ти през лятото игуменът не заговори за теб и за връзката ти с тях.
— Мнозина смятат, че тези умения са магия.
— Така ли е?
— Не знам, защото нямам представа, как ги постигам. Не съм ги търсил, те просто се проявиха в мен. Но тренировките ги засилват.
— Предполагам, че както всички други, тези умения могат да се прилагат и за добро, и за зло — рече той тихо.
— Е, Племето искат да ги използват единствено за неща, от които те получават облаги — обясних. — Затова няма да ми позволят да живея. Ако дойдеш с мен, ще бъдеш изложен на същата опасност. Готов ли си?
Той кимна.
— Да, готов съм. И все пак това не те ли тревожи? Повечето хора биха изпитвали страх, който би сломил силата им.
Не знаех какво да отговоря. Често ме описваха като безстрашен, но епитетът ми се струваше твърде силен за едно състояние, което по-скоро наподобяваше невидимостта — дарба, която ми бе вродена. А безстрашието ме спохождаше само от време на време и изискваше енергия, която да го захранва. Познавах страха по-добре от всеки друг. Но тогава не исках да мисля аз това. Станах и взех дрехите си. Още не бяха изсъхнали и когато ги облякох, се усещаха някак лепкави върху кожата ми. Излязох навън да се облекча. Въздухът бе влажен и мразовит, бе спряло да вали, а натрупалият сняг бе станал на киша. Около колибата и светилището нямаше други следи от стъпки освен моите собствени, вече полузасипани. Пътеката се губеше надолу по хълма. Беше проходима. Ако не се смяташе вятърът, гората и планината бяха обгърнати от тишина. Някъде далеч чух грак на гарвани, а по-наблизо — малка птичка, която писукаше жално. Не долавях звуци от човешко съществуване, нямаше удари на брадви по дървен ствол, нито звън на храмова камбана, нито лай на селско куче. Изворът при светилището бълбукаше немощно. Умих лицето и ръцете си в ледената черна вода и пих до насита.