Това беше закуската ни, друга нямахме. Макото опакова оскъдните си вещи, мушна флейтите в пояса си и взе бойната тояга. Тя бе единственото му оръжие. Дадох му късия меч, който бях взел от нападателя си предишния ден, и той го тикна до флейтите.
Когато тръгнахме, във въздуха кръжаха рехави снежинки, които продължиха да падат през цялата сутрин. Пътеката обаче не бе затрупана, а и Макото познаваше пътя. От време на време се подхлъзвах на някой заледен участък или хлътвах до колене в скрита дупка. Скоро дрехите ми бяха тъй мокри, както и предишната нощ. Пътеката бе тясна; вървяхме един зад друг с умерена крачка почти без да си говорим. Макото сякаш бе изчерпал запаса си от думи, а аз бях прекалено зает да се ослушвам — за нечий дъх, за изпукала клонка, за звук на тетивата, за свистене на хвърления нож. Почувствах се като диво животно — неизменно в опасност, вечно преследван.
Светлината избледня до сребристосиво, остана така около три часа и после взе да потъмнява. Снежинките вече падаха по-обилно и почнаха да се вият и да натрупват. Към пладне спряхме да се напием при един поток, но щом престанахме да се движим, студът ни връхлетя, тъй че побързахме да продължим напред.
— Това е северната река, която тече покрай храма — каза Макото. — Ще вървим по нея, докато пристигнем. Остават ни към два часа път.
Стори ми се толкова по-леко от пътуването ми, след като бях напуснал Хаги. Почти си отдъхнах. Тераяма бе само на два часа разстояние. Имах си другар. Щяхме да стигнем до храма и щях да съм в безопасност до края на зимата. Но ромоленето на реката заглушаваше останалите звуци и не улових никакво предупреждение за мъжете, които ни бяха устроили засада.
Бяха двама и ни нападнаха, изскачайки от гората като вълци. Но явно бяха очаквали един човек… мен… и присъствието на Макото ги изненада. Решиха, че виждат някакъв безобиден монах, и се хвърлиха първо към него, предполагайки, че ще се втурне да бяга. Той повали първия с удар в главата, който вероятно бе строшил черепа му. Вторият имаше дълъг меч, който ме изненада, защото от Племето обикновено не носеха такива. Станах невидим и щом той замахна към мен, се приведох и нанесох удар върху ръката, която стискаше меча, за да го обезоръжа. Ножът се отплесна от ръкавицата му. Нанесох втори удар и оставих фалшивия си образ да се появи в нозете му. Този път уцелих и когато той замахна отново, видях, че от китката на дясната му ръка рукна кръв. Фалшивият ми образ се стопи, а аз, все така невидим, се хвърлих върху него, опитвайки се да му прережа гърлото; съжалявах, че не стисках Джато, за да се сражавам с него подобаващо. Той не ме виждаше, но сграбчи ръцете ми и изкрещя от ужас. Усетих как отново ставам видим, в същия миг го осъзна и той, втренчи се в лицето ми, все едно виждаше призрак, очите му се разшириха от ужас и изведнъж се олюля, тъй като Макото го бе ударил отзад, счупвайки тоягата във врата му. Рухна като вол, повличайки ме със себе си.
Измъкнах се изпод тялото му и дръпнах Макото в укритието на скалите, в случай че на хълма имаше и други. Най-много се страхувах от стрелци, които можеха да ни уцелят от разстояние. Но гората тук ставаше твърде гъста, за да се използва лък. Нямаше признаци за чуждо присъствие.
Макото дишаше тежко, очите му искряха:
— Сега осъзнах какво си имал предвид, когато ми разправяше за уменията си…
— Ти самият се оказа доста вещ! Благодаря ти.
— Кои са?
Отидох при двата трупа. Първият бе Кикута — познах го по дланта, но вторият носеше герба на Отори под бронята си.
— Този е воин — рекох, втренчен в чаплата. — Това обяснява меча. Другият е от Племето — Кикута.
Не познавах мъжа, но трябва да сме били роднини, свързани чрез линиите на дланите си.
Воинът на Отори ме изпълни с безпокойство. Дали бе пристигнал от Хаги? Какво правеше заедно с един поръчков убиец от Племето? Изглежда, всички знаеха, че съм се отправил към Тераяма. Мислите ми отлетяха към Ичиро. Мислено се помолих да не са изтръгнали информацията от него. Или бе Джо-Ан? А може би някой от онези потънали в нищета мъже около него, за които се опасявах, че може да ме предадат? Нищо чудно нападателите ни вече да са били в храма и сега там да ни дебнат и други?
— Ти изчезна напълно — рече Макото. — Виждах само следите ти в снега. Невероятно! — усмихна ми се, а лицето му бе неузнаваемо. Трудно бе да се повярва, че той и отчаяният свирач на флейта от предишната нощ бяха един и същ човек. — От доста време не бях участвал в истинска битка. Удивително е как съприкосновението със смъртта прави живота тъй прекрасен!