— Той се съхранява тук за теб — отвърна игуменът. — Сега ще пратя да го донесат. Разбира се, има и още нещо, което пазя в очакване на завръщането ти.
— Джато — рекох.
Той кимна:
— Ще ти е нужен — повика Норио и го помоли да отиде до хранилището и да донесе сандъчето и меча. — Шигеру не искаше по никакъв начин да влияе на решенията ти — каза, докато аз се вслушвах в стъпките на Норио, които заглъхваха покрай манастира. — Даваше си сметка, че наследството ти ще предизвика раздвоение в чувството ти за вярност и принадлежност. Беше подготвен за възможността да избереш да служиш на Кикута. В такъв случаи никой освен мен нямаше да има достъп до архива. Но тъй като ти избра страната на Отори, сведенията са твои.
— Откупих си няколко месеца живот — казах с нотка на презрение към самия себе си. — В избора ми няма благородство, освен ако не изпълня желанието на Шигеру. Даже едва ли може да се нарече избор, тъй като животът ми с Племето отиваше към своя край. Колкото до принадлежността ми към клана Отори, тя се основава единствено на осиновяването, което ще се оспорва от всички…
Нова усмивка озари лицето на игумена, а в очите му светеха разбиране и мъдрост.
— Няма по-основателна причина от волята на Шигеру.
Чувствах, че знае още нещо, което възнамеряваше да сподели с мен по-късно, но докато си го помисля, чух нечии стъпки, които приближаваха. Неволно се напрегнах, но после разпознах стъпките на Норио, този път малко по-тежки, тъй като носеше сандъчето и меча. Той плъзна вратата встрани, влезе и тутакси коленичи. Остави сандъчето и меча върху рогозката. Не извърнах глава, но чух тихия звук, който издадоха. Пулсът ми се ускори от връхлетелите ме чувства — смесицата от радост и страх, че отново ще държа в ръце Джато.
Норио постави скъпоценните предмети пред игумена, където и аз можех да ги виждам. Бяха увити в парчета вехт плат, така че мощта им бе замаскирана. Игуменът разви Джато, хвана го с две ръце и го протегна към мен. Аз го поех по същия начин, вдигнах го над главата си и му се поклоних, усещайки хладната позната тежест на ножницата. Копнеех да издърпам меча и да събудя стоманената му песен, но нямаше да го направя в присъствието на игумена. Поставих го почтително на пода до себе си, а в това време той отвори сандъчето. От него се разнесе мирис на седефче. Разпознах го незабавно. Наистина бе онова, което бях носил пред очите на Кенджи нагоре по планинската пътека, мислейки го за подарък за храма. Нима Кенджи наистина не е подозирал какво е било съдържанието му?
Възрастният човек вдигна един от свитъците и ми го подаде.
— Трябва да прочетеш първо този. Така ми каза Шигеру — щом го поех, игуменът добави с внезапно дълбоко вълнение: — Не мислех, че този момент някога ще настъпи.
Взрях се в очите му. Дълбоко разположени върху старческото му лице, те бяха искрящи и пълни с живот като на двайсетгодишен. Той срещна погледа ми невъзмутимо и аз тутакси разбрах, че не е подвластен на неустоимия сън на Кикута. В далечината една от малките камбани удари три пъти. Представих си монасите по време на молитва, на медитация. Усетих духовната сила на това свещено място, съсредоточена и отразена в личността на стареца пред мен. Отново почувствах прилив на признателност към него, към вярата, която го поддържаше, към Небесата и различните божества, които въпреки моето неверие, изглежда, бяха взели живота ми под своя закрила.
— Прочети го — подкани ме той. — Останалото можеш да проучиш по-късно, но прочети този сега.
Развих свитъка и се втренчих мрачно в текста. Разпознах почерка на Шигеру и йероглифите, между тях и собственото си име, но думите не ми предаваха никакъв смисъл. Очите ми се плъзнаха надолу и после нагоре по колоните; развих още малко и се озовах насред океан от имена. Това, изглежда, бе някакво родословие, подобно на онези, които Госабуро ми разясняваше в Мацуе. След като го проумях, започнах бавно да го разгадавам. Върнах се към началния текст и внимателно го прочетох отново. После трети път. Вдигнах поглед към игумена:
— Вярно ли е?
Той се засмя тихо:
— Изглежда, че е така. Не виждаш собственото си лице, тъй че няма как да откриеш доказателството върху него. Ръцете ти може да са на Кикута, но чертите ти до една са на Отори. Майката на баща ти е работила като шпионка за Племето. Била е наета от Тохан и пратена в Хаги, когато Шигемори — бащата на Шигеру — е бил още юноша. Последвала е връзка, очевидно без одобрението на Племето. Резултатът е бил баща ти. Баба ти трябва да е била доста изобретателна — не е казала на никого, била е омъжена за един от братовчедите й и детето е било отгледано и възпитано като Кикута.