— Шигеру и баща ми са били братя? Той е бил мой чичо?
— Трудно би могло да се отрече, като се има предвид как изглеждаш. Когато те е видял за първи път, Шигеру е бил поразен от приликата ти с по-малкия му брат Такеши. Разбира се, двамата братя са си приличали. Сега, ако косите ти бяха по-дълги, щеше да си копие на Шигеру като младеж.
— Как е разбрал всичко това?
— Отчасти от историята на собственото си семейство. Баща му е подозирал, че жената, с която е имал връзка преди толкова години, е била заченала от него, и преди смъртта си го е споделил с него. Останалото Шигеру е разгадал сам. Следите на баща ти са го отвели в Мино, където е разбрал, че след смъртта му се е родил син. Баща ти вероятно е изстрадал част от съмненията и противоречията, които измъчват и теб. Макар и отгледан като Кикута и независимо от уменията си, които дори според мерилото на Племето са били впечатляващи, той се е опитал да избяга от тях. Само по себе си това предполага, че кръвта му е била смесена и че е бил лишен от фанатизма на един истински член на Племето. Шигеру е започнал да събира сведения за Племето, откакто се е запознал с Муто Кенджи. Двамата са се срещнали в Ямагата; Кенджи се е оказал на мястото на сражението и е станал свидетел на смъртта на Шигемори — той сведе поглед към Джато. — Взел е този меч и го е дал на Шигеру. Може и да са ти разказали тази история.
— Кенджи веднъж спомена за нея.
— Кенджи е помогнал на Шигеру да избяга от воините на Ийда. По онова време и двамата са били съвсем млади; сприятелили са се. Освен това са си били взаимно полезни. През годините са обменяли информация за куп неща, понякога, в интерес на истината, без да го осъзнават. Мисля, че Кенджи дори не си е давал сметка, колко потаен и дори неискрен е можел да бъде Шигеру.
Замълчах. Разкритието ме бе удивило, но всъщност, като се замислех, имаше своя безупречен смисъл. Именно кръвта ми на Отори бе тъй нетърпелива да усвои уроците на отмъщението, когато семейството ми бе погубено в Мино, пак тя бе причината за дълбоката ми свързаност с Шигеру. Отново изпитах безкрайна печал, че вече го няма, прииска ми се да бях разбрал всичко това по-рано, но в същото време изпитах и радост, че сме от един корен, че наистина съм част от клана Отори.
— Това потвърждава, че изборът ми е правилен — рекох най-накрая със сподавен от вълнение глас. — Но ако ще бъда един от Отори, воин, имам да уча страшно много — посочих с жест свитъците в сандъчето. — Дори не мога да чета гладко!
— Разполагаш с цялата зима — отвърна игуменът. — Макото ще ти помогне с четенето и писането. През пролетта ще трябва да отидеш при Араи, за да усвоиш практиката на войната. Междувременно трябва да изучиш теорията и да започнеш тренировки с меча… — той млъкна и се усмихна отново. Сигурен бях, че ми е подготвил поредната изненада. — Ще те обучавам аз — рече той. — Преди да бъда призван да служа на Просветления, минавах за нещо като експерт по тези въпроси. Светското ми име бе Мацуда Шинген.
Дори и аз бях чувал това име. Мацуда бе един от най-прославените воини на Отори от по-старото поколение, истински герой за младежите в Хаги. Игуменът се засмя, съзирайки удивлението, изписано на лицето ми.
— Мисля, че зимата ще бъде интересна и вълнуваща. Ще правим много упражнения, за да ни е топло. Вземи си вещите, владетелю Отори. Почваме утре сутрин. Когато не учиш, ще се отдаваш на медитация заедно с монасите. Макото ще те буди далеч преди изгрева.
Поклоних му се, преизпълнен с благодарност. Той ми махна да стана.
— Просто си изплащаме дълга към теб.
— Не — възразих, — аз съм ви задължен завинаги. Ще направя всичко, което ми кажете. Предоставям се изцяло на вашите услуги.
Бях на прага, когато той викна:
— Може би има едно нещо…
Обръщайки се, паднах на колене.
— Каквото пожелаете.
— Пусни си дълга коса! — рече и прихна.
Продължавах да чувам тихия му смях, докато следвах Норио обратно към помещението за гости. Момчето ми носеше сандъчето, но аз стисках в ръка Джато. Вятърът бе поутихнал, а снегът бе станал по-влажен и обилен. Разстилаше наоколо пелена от безмълвие и покриваше планината и храма, откъсвайки го от външния свят.
В помещението постелята ми вече беше готова. Благодарих на Норио и му пожелах лека нощ. Стаята бе осветена от две лампи. Извадих Джато от ножницата и вперих поглед в острието с мисълта за огъня, който го бе изваял в такова съчетание от изящност, сила и смъртоносна острота. Вдлъбнатините в стоманата оформяха красива вълнообразна шарка. Това бе дарът на Шигеру за мен заедно с името и живота ми. Хванах меча с две ръце и изпълних древните движения, на които ме бе научил в Хаги.