Тя нареди на Кондо и Шизука да се погрижат до хората й да достигат откъслечни сведения — съюзът с Араи, кампанията за Маруяма през пролетта, възможността за напредък и богатство.
Не беше виждала владетеля Фудживара, макар че той изпращаше дарове — яребица, сушени сливи, вино и топли дрехи. Ишида се върна в имението на благородника и тя знаеше, че лекарят ще го уведоми за възстановяването й и без съмнение няма да посмее да скрие нищо. Не желаеше да се среща с Фудживара. Срамуваше се, че го бе измамила, и съжаляваше, че бе загубила уважението му, но в същото време изпитваше облекчение, че не й се налага да се изправи пред него очи в очи. Настоятелният интерес, който проявяваше към нея, я плашеше и отвращаваше също както бялата му кожа и очите му на корморан.
— Той е полезен съюзник — каза й Шизука.
Двете бяха в градината и наблюдаваха подмяната на счупения каменен фенер. Беше един от редките слънчеви дни, ясен и студен.
Каеде наблюдаваше една двойка ибиси в оризовата нива отвъд портите. Бледорозовото им зимно оперение грееше на фона на голата земя.
— Много е мил с мен — каза тя. — Знам, че му дължа живота си чрез доктор Ишида. Но няма да скърбя, ако не го видя никога повече.
Ибисите вървяха един след друг през локвите, които се бяха събрали в края на нивата, и топяха извитите си клюнове в мътната вода.
— Както и да е — добави тя. — За него аз вече съм грешна. Той ще ме презира повече от всякога.
Шизука не й бе казала нищо за желанието на благородника да я направи своя съпруга, не го спомена и сега.
— Трябва да вземете някои решения — рече тя тихо. — Иначе всички сме обречени на глад още преди края на зимата.
— Не ми се ще да се обръщам към когото и да било — отвърна Каеде. — Не бива да изглеждам като просякиня, отчаяна и смазана от нуждата. Знам, че накрая ще трябва да отида при Араи, но мисля, че това може да почака до пролетта.
— Смятам, че ще има вести по-рано — рече Шизука. — Очаквам Араи да ви проводи пратеник.
— А ти, Шизука? — попита Каеде. Колоната бе отново на мястото си, строшеният фенер бе заменен с нов. Тази вечер щеше да сложи в него лампа и той щеше да изглежда прекрасно в обгърнатата от мраз градина под ясното небе. — Какво ще правиш? Не смятам, че ще останеш с мен завинаги, нали? Сигурно си имаш и други грижи. А синовете ти? Вероятно си закопняла да ги видиш. Какви нареждания получаваш от Племето?
— Понастоящем единствено да продължавам да се грижа за вас и да защитавам интересите ви — отвърна Шизука.
— Щяха ли да вземат детето, както взеха Такео? — попита Каеде и тутакси добави: — Ох, не ми отговаряй, вече няма смисъл — усети, че всеки миг сълзите й ще рукнат, и стисна устни. Остана безмълвна за малко и после продължи: — Предполагам, че ги уведомяваш за моите действия и решения?
— От време на време пращам съобщения на чичо ми. Когато смятах например, че не ви остава много. Трябва да го уведомявам за евентуални нови събития — ако решите да се омъжите, такива неща.
— Нямам подобни намерения.
Следобедната светлина взе да избледнява и розовото оперение на ибисите се открояваше още по-ярко. Наоколо цареше покой. Работниците бяха приключили и градината изглеждаше по-безмълвна от всякога. И в настъпилата тишина тя отново чу призива на Бялата богиня. Бъди търпелива.
„Ще се омъжа за Такео и за никого другиго, закле се тя отново. Ще бъда търпелива.“
Беше последният слънчев ден. Времето ставаше все по-влажно и по-студено. След няколко дни Кондо се върна от поредния си обход насред проливен дъжд. Скочи от коня си и извика към жените в къщата:
— На пътя има непознати, хора на владетеля Араи, петима-шестима конници.
— Кажи на жените да приготвят храна — нареди Каеде на Шизука. — Всичко, което имаме, нека трапезата бъде изобилна. Трябва да изглеждаме благоденстващи. Помогни ми да се преоблека и доведи сестрите ми. После вече не се мяркай.
Оттегли се в стаята си и се премени с най-елегантната си роба — подарък от владетеля Фудживара, — спомняйки си както винаги деня, в който я бе обещала на Хана.