— Ще ви направя масаж на главата.
Каеде не можеше да се успокои, въртеше глава, дърпаше коси и стискаше и отпускаше юмруци. Ръцете на Шизука не я успокояваха, а просто й напомняха за непоносимия следобед в Инуяма и за последвалите събития. Цялата трепереше.
— Разбери каква е истината, Шизука, трябва да знам със сигурност. Прати съобщение на чичо си. Прати Кондо. Да тръгне незабавно!
— Мислех, че почвате да го забравяте — измърмори Шизука, без да спира да разтрива скалпа на Каеде.
— Не мога да го забравя. Опитах се, но щом чуя името му, всичко се съживява. Помниш ли деня, в който го видях за първи път в Цувано? Влюбих се в него в същия миг. Връхлетя ме треска. Беше като… и сега е… като магия, болест, от която няма да се излекувам. Ти каза, че ще го превъзмогна, но това никога няма да стане.
Челото й гореше под пръстите на Шизука, която попита тревожно:
— Да пратя ли да повикат Ишида?
— Онова, което ме измъчва, е неутолимо желание — изрече глухо Каеде. — А срещу него доктор Ишида е безпомощен.
— Едно желание може да се облекчи съвсем лесно — отбеляза Шизука спокойно.
— Но моето е само за Такео. Нищо и никой друг не може да го утоли. Зная, че трябва да се науча да живея без него. Имам задължения към семейството си, които трябва да изпълня, и ще го сторя. Но ако е мъртъв, трябва да ми кажеш.
— Ще пиша на Кенджи — обеща Шизука — и утре ще изпратя Кондо, макар че всъщност не можем да се лишим от него…
— Прати го! — настоя Каеде.
Шизука направи отвара от върбовите клонки, които бе оставил Ишида, и убеди Каеде да я изпие, но сънят й бе неспокоен и на сутринта бе унила и трескава.
Ишида дойде, сложи й мокса и използва иглите си, като я укори ласкаво, че не се грижи по-добре за себе си.
— Нищо сериозно — обясни той на Шизука, когато двамата излязоха навън. — Ще премине след ден-два. Каеде е твърде чувствителна и изисква прекалено много от себе си.
— Ще приеме да се омъжи само за един човек… което е невъзможно — рече Шизука.
— Бащата на детето?
Шизука кимна.
— Вчера до нея достигна слух, че е мъртъв. Тогава я втресе.
— А-а — погледът в очите му стана замислен и отвлечен.
Тя се запита какво или кого си е спомнил от младостта си.
— Страхувам се от идващите месеци — рече тя. — Щом се озовем засипани отвсякъде с непроходим сняг, тя ще се отдаде на мрачни размисли…
— Имам писмо за нея от владетеля Фудживара. Кани я най-любезно да му гостува за няколко дни. Смяната на обстановката може да повдигне духа й и да я разведри.
— Владетелят Фудживара е неимоверно милостив към тази къща и ни посвещава твърде много внимание.
Докато поемаше писмото, Шизука изрече официалните думи за благодарност съвсем механично. Почувства с невероятна острота присъствието на мъжа до себе си, мимолетното докосване на ръцете им. Отвлеченият поглед в очите му бе запалил нещо в нея. По време на болестта на Каеде двамата бяха прекарали заедно дълги часове и тя бе започнала да се възхищава на неговото търпение и вещина. За разлика от повечето мъже, които бе познавала, беше много мил.
— Ще дойдете ли и утре? — попита тя, вперила поглед в него.
— Разбира се. Тогава можете да ми предадете и отговора на господарката Каеде. Ще я съпровождате ли, когато гостува на владетеля Фудживара?
— Разбира се! — отвърна тя, закачливо повтаряйки думите му.
Той се усмихна и отново я докосна, съвсем преднамерено, по ръката. Натискът на пръстите му я накара да потръпне. Толкова отдавна не бе спала с мъж. Внезапно изпита силно желание да почувства ръцете му по цялото си тяло; искаше й се да лежи с него и да го държи в обятията си. Той го заслужаваше заради добрината си.
— До утре — каза той, а от очите му струеше топлина, все едно бе отгатнал чувствата й и ги споделяше.
Тя обу сандалите си и хукна да извика слугите с паланкина.
Треската на Каеде премина и до вечерта тя бе възстановила част от силите си. Загрижена за бъдещето, беше лежала неподвижно цял ден, затоплена под огромния куп завивки до мангала, който Аяме бе настояла да запали. Възможно бе Такео да е мъртъв, детето им със сигурност беше мъртво: сърцето й копнееше единствено да ги последва в отвъдното, но разумът й подсказваше, че би било най-обикновена слабост да се откаже от живота си и да изостави онези, които зависеха от нея — една жена можеше да постъпи така, но един мъж в нейното положение — никога!