Capitolo L
1778 Г.
ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ
Украсеният със стъклописи прозорец на абатската канцелария е плътно затворен с външните капаци. Навсякъде са разпръснати сини, зелени, златисти и бели стъклени отломки. Всички чекмеджета на бюрото са извадени и изпразнени на земята. Заключените шкафове са разбити. По пода са разхвърляни празни листа и официални документи, като всички нарочно са залети с мастило.
Абатът отпраща двамата си помощници и заключва вратата. След като остава сам с Томазо, посочва бъркотията.
– Изглежда, пожарът в хангара за лодки е бил само за отвличане на вниманието, братко.
Томазо очаква най-лошото:
– Подаръкът на майка ми е бил откраднат?
– Да – отговаря абатът, все още несигурен дали монахът няма нещо общо с грабежа. – Изчезнали са. – Вглежда се внимателно в лицето на младежа, после посочва останките от една дъбова плоскост в ламперията. – Бяха заключени в таен шкаф отзад. – Вдига една верижка от кръста си. – Само аз имах ключ. Разкажи ми всичко, което успя да научиш за плочката.
Томазо не казва нищо.
– Братко, знам, че си разпитвал из Венеция.
Младият монах смутено отмества очи. Целият гняв, който очакваше да излее върху абата, е потушен от срама, след като тайните му проучвания са разкрити.
– Плочките са общо три. Заедно са известни като Плочите от Атманта и датират от времето на етруските.
Нарочно не споменава другите имена, с които са известни.
Абатът мълчаливо се вглежда в него. Вътрешно се ядосва на предшественика си, че не е взел предпазни мерки просто да отвори кутията, когато момчето е било оставено в манастира. Ако го беше направил, сега нямаше да имат тези проблеми. Пита се също дали Томазо има нещо общо с кражбата. Сребърната плочка може да бъде продадена за малко състояние – богатство, способно да преобрази живота на един беден монах.
– С кого си говорил? Кажи ми точно пред кого спомена за плочката.
Томазо разказва накратко всичко, като споменава само Ернесто и Ефран. Решава, че е по-добре да не казва за жената – тя изглеждаше толкова невинна, че му се струва неуместно да петни името ѝ, като я поставя в един кюп с двамата търговци.
– Ефран изглеждаше много компетентен. Начетен и услужлив. Сега се чувствам като глупак.
– Професионални измамници. Хубаво ще е да си спомняш този урок, докато изтърпяваш наказанието за наивността си.
Томазо смирено свежда глава.
– Да, отче. – Нервно опипва броеницата и разпятието на врата си, после пак вдига глава. – Отче, ще ми разрешите ли дързостта да задам и аз няколко въпроса?
Абатът кимва неохотно.
– Когато ви показах плочката, знаехте ли какво представлява?
– Имах подозрения – отговаря абатът, досещайки се накъде отива разговорът. – Считах обаче, че има голяма вероятност да греша, затова не споделих мислите си.
– Защо не бяхте сигурен?
– Изглеждаше малко вероятно толкова важен предмет да се появи тук, сред мизерните вещи на едно изоставено дете. Единствената логика беше в това, че според мнозина плочките са били създадени недалеч от мястото, където сега се намира нашият манастир.
– Писмото на майка ми ли ви убеди?
– Отчасти. В интерес на истината, имах съмнения допреди кражбата. Но фактът, че някой е готов да си направи труда да проникне тук и да открадне плочката, доказва, че това е оригиналът. Извиках експерт от Ватикана. Беше болен, иначе щеше да дойде по-рано.
Томазо поглежда абата обидено:
– Отче, щях на драго сърце да ви покажа писмото, ако бяхте поискали. Нямаше нужда да пращате някого да го вземa тайно от килията ми.
– Съжалявам за това. – Изражението на абата се смекчава. – Но, Томазо, трябва да разбереш, че не бях сигурен за много неща – включително за теб.
Монахът се изчервява засрамено. Не е изненадващо, че абатът се съмнява в него.
– Ами писмото? – Той свежда очи към пода. – Тук ли е някъде. – Коленичва и започва да рови из изсипаните на земята неща, после поглежда счупения шкаф. – Или и то е откраднато?
Абатът се приближава, внимателно го хваща за ръката и го кара да се изправи.
– Братко, със съжаление трябва да ти кажа, че е изчезнало. Крадецът на плочката е взел и кутията, и писмото, оставени от майка ти.
Порой от мисли изпълва главата на Томазо. Подаръкът на майка му е изчезнал. Дори почеркът ѝ – единственото свидетелство за нейния характер – е изгубен. Нещо по-лошо – този, който е откраднал плочката, сега знае, че другата е у сестра му.
Тя е в голяма опасност.