– Какво имаме? – извиква на двамата млади лейтенанти при ръба на канала.
Валентина Мораси и Антонио Павароти са братовчеди – от онези, които произхождат от големи фамилии и са близки още от възрастта, на която децата престават да смятат, че всички момичета смърдят или всички момчета са свине. В участъка има свободно място за капитан и всеки от тях е подходящ кандидат.
Вито плясва с ръце, за да привлече вниманието им.
– Хайде, спрете за малко със семейните клюки! Казвайте бързо, не искам да провалям целия си ден.
Те се обръщат към него и се дръпват встрани. Жертвата е просната на черен найлон. Купчина осакатена плът, изпускаща мръсна вода и буболечки от всяка рана и отверстие.
– Жена, между петнайсет- и двайсетгодишна, наръгана твърде много пъти, за да ги броим – прочита Антонио от бележника си.
Наближаващ трийсетте, той е дребен, хилав и в момента – брадясал. Изобщо не прилича на полицай. Съвсем съзнателно. Обикновено работи под прикритие и до следващата му задача остава само ден.
Вито поглежда мъртвото момиче. Поставя ръка върху рамото на лейтенанта.
– Добре ли си, Валентина?
– Si. Grazie1, майоре. – Двайсет и шест годишната полицайка закрива устата си и се опитва да не повърне. – Просто... – Поглежда очите на момичето, частично изядени от ракообразните и рибите. – ... никога не бях виждала такова нещо.
Вито усеща болката ѝ. Спомня си своя първи случай с намерен в морето труп. Свиването в стомаха. Бясното препускане на смесени емоции в главата и сърцето.
– Никой от нас не е виждал такова нещо преди. Връщай се в участъка, Валентина. Подготви доклад. Опитай се да разбереш кое е убитото момиче.
Когато тя се обръща, Антонио докосва утешително ръката ѝ. Хваща я малко срам, че няма достатъчно опит, за да преживее шока и да си свърши работата.
– Grazie – извиква, докато се отдалечава.
Оттегля се с достойнство. С големи крачки. С вдигната глава. С изпънати рамене. За всеки случай, ако шефът ѝ гледа. Знае, че той гледа.
– Сестра ѝ е приблизително на възрастта на жертвата – обяснява Антонио. – Затова го приема малко лично.
Вито си слага гумени ръкавици и кляка до трупа.
– Нормално е да го приемаш лично, Антонио. Няма нищо по-лично от това, някой да отнеме чужд живот.
– Да.
Вито оглежда раните. Десетки са.
– Cazzo2! – изругава. – Какво, по дяволите, е станало тук?
– Патологът всеки момент ще се появи. Докато дойдете, преброих над триста прободни рани и спрях. – Лейтенантът го поглежда смутено. – Честно казано, не помня докъде бях стигнал. Не знам откъде да продължа.
Вито се усмихва:
– Не се притеснявай. Ще пишем „множество пробождания“.
Антонио казва още нещо, но майорът не го чува. Момичето е било красиво, преди някой изверг да го накълца така. Дъщеря, каквато той и жена му биха били щастливи да имат, ако Бог ги бе благословил с деца.
– Изчакай пет минути, после се обади на Валентина и се погрижи криминалистите да си свършат работата. Провери самолетните резервации за излитащите от Венеция полети. Прати хора на гарите и автогарите. Да търсят мъже, пътуващи сами; всеки, който изглежда неспокоен. Някой да се обади в хотелите и да провери за гости, които са си тръгнали рано сутринта.
Антонио записва в бележника си.
– Вече изпратихме отряди да търсят изцапани с кръв дрехи и ножа. – Кимва към канала. – Какво да правим с водата?
– Изпрати екипи да направят оглед на всяко място, откъдето може да е хвърлена. – Вито се изправя. – Както вече казах, приемам всяко убийство лично.
1 Да. Благодаря. (ит.) – б. пр.
2 Cazzo (итал.) – пенис, думата често се използва като ругатня и участва в много нецензурни изрази на италиански. – б. р.
9
Когато Валентина Мораси стига в участъка, бащата на убитото момиче вече чака в студената приемна. Подал е сигнал за изчезването на дъщеря си и още не знае ужасяващата истина.
Валентина бързо научава, че жертвата е петнайсетгодишната Моника Видич – хърватска ученичка, дошла във Венеция с баща си на нещо като сплотяваща семейството екскурзия. Разводът на родителите нанесъл тежък удар на момичето и Горан се е надявал, че пътуването ще ѝ помогне да се съвземе.