Застава до отворения прозорец на последния етаж и издиша облак дим над сградите и каналите отдолу. Снощи почти не е спал. Сега се тревожи как Валентина ще приеме новината за решението му да я изключи от екипа. Трябваше да го направи отдавна, веднага след смъртта на братовчед ѝ. Тя нямаше възможност да се възстанови. Нямаше време да поскърби.
Допушва цигарата и обръща гръб на прозореца. Дори сега се колебае. Валентина се крепи за работата. Тя е единственото сигурно нещо, което ѝ помага да не рухне психически. Той поклаща глава. Гафът с отпечатъците в хангара за лодки промени всичко. Той просто не може да допусне повече грешки. Трябва да постави разследването над личните ѝ нужди.
Вито сяда на бюрото и започва да проверява докладите, получени до този момент от началниците на екипи. Постепенно кабинетите около него започват да се пълнят и след броени минути Валентина също ще се появи.
Той все още размишлява как да ѝ каже новината, когато получава обаждането. Обаждане, което го кара незабавно да изпрати всичките си хора на новото местопрестъпление – свещената сграда, която местните наричат „Киеза д’Оро“, Златната църква.
Мнозина биха платили, за да видят базиликата „Сан Марко“ без тълпите от туристи. Но не и днес.
Никой не се любува на блестящите мозайки, с които е украсен таванът. Никой не обръща внимание на прекрасната византийска архитектура и на огромните куполи. Единствените, които стъпват върху мраморните мозайки в църквата, са полицаи. Единственият обект на вниманието им е далеч от свещен.
Пребледнял, главният куратор Джовани Басети седи на най-задната пейка в състояние на шок и смут. Като отговорник не само за реставрацията на базиликата, но и за поддръжката и охраната, той не е изпълнил задълженията си. Историята няма да го запомни с грижите, които е полагал за емблематичната камбанария или за четирите коня на Триумфалната квадрига – ще си спомня само варварството, което се е случило под носа му.
Вито Карвальо минава покрай него по централната пътека и се насочва право към познатия силует на Роко Балдони. Някъде отстрани изщраква фотоапарат и звукът проехтява в празната катедрала. Майорът отива до издигнатия олтар и несъзнателно изпитва усещането, че прави нещо нередно, като влиза в този район, запазен само за духовенството, а сега гъмжащ от полицаи. Това е мястото, където почиват тленните останки на свети Марк, откраднати от венециански търговци от Александрия през девети век. Сега то е сцена на смразяващо кръвта светотатство. В задната част на олтара се намира изящната „Пала д’Оро“ – Златната плащаница. Върху нея с кръв е нарисуван същият правоъгълен символ, който намериха в „Санта Мария дела Салуте“, а отдолу – цифрата 6.
Вито поклаща глава при вида на това чудовищно светотатство. В този момент идва Валентина, която току-що е дала задачи на екипите, натоварени с огледа и търсенето на свидетели. Прекръства се, коленичи за момент, после се приближава до шефа си, като стъпва на една от изолиращите дъски, поставени от криминалистите, за да не се замърсява местопрестъплението.
– Това ли е? – пита тя. – Няма ли друго?
Вито си припомня, че сега би трябвало да е в кабинета си и да ѝ съобщава, че е отстранена от разследването.
– Засега намерихме само това – отговаря. – Няма черен дроб, ако това имаш предвид. – Накланя глава, за да види по-добре кръвта, и се обръща към една криминалистка. – С четка ли е нарисувано?
Тъмнокосата млада жена с ръкавици и гащеризон, коленичила на пода, вдига глава и отговаря:
– Да. Намерихме два-три косъма от четка. – Кимва към една бутилка с накрайник за пръскане. – Нарисувано е с кръв, не с боя.
– Значи убиецът е взел кръв – в бутилка – и е дошъл, за да нарисува това богохулствено послание върху религиозното сърце на Венеция. Но коя е жертвата? Мъртва ли е, или още жива? – Вито вдига очи към тавана, сякаш чака отговор от Бог. – Позната ли ни е, или тепърва ще научим коя е?
Роко идва при тях в издигнатата изолирана зона.
– Обадиха се от контролната зала – съобщава той. – Пресата е надушила, че става нещо. Какво да правим?
– Не искам хората да четат във вестниците за това – заявява Вито, като почервенява от гняв. – Не искам пресата да разбира нищо. Никакви статии, никакви снимки, никакви слухове. Нищо не трябва да изтича. Разбирате ли?
Роко съобщава лошата новина:
– Късно е. – Обръща се и кимва към задната пейка. – Кураторът каза, че вече е идвал някакъв фотограф. Принудил се е да го пусне.
Майорът едва се спира да не изпсува.