Кожата му е странно изтръпнала, като наелектризирана – усещане, което го кара да предположи, че са му инжектирали нещо като пропофол или диприван.
Правил е достатъчно наблюдения по болници и психиатрични клиники, за да е наясно, че известно време ще бъде абсолютно безсилен. Безпомощен като котенце. Може би дори ще изпада в безсъзнание. Освен това ще бъде уязвим на хипноза и вероятно ще получава халюцинации.
Опитва се да използва сетивата, които все още са му останали, за да се ориентира къде се намира. Във въздуха не се усеща никакво свежо течение. Само влага. Очите му още смъдят от лютивия спрей, затова не вижда нищо. Върху тях има някаква превръзка, но той усеща, че похитителите не са промили достатъчно добре клепачите му и лютивото вещество е проникнало през порите.
Някой го блъска – или блъска леглото или носилката, на която е сложен.
Том чува мърморене съвсем близо до себе си и осъзнава, че само след няколко секунди ще потъне в дълбините на съня.
Какво облекчение.
Имайки предвид целите на похитителите му, сънят изглежда милостив начин да го държат в плен.
Освен ако...
В оставащите секунди през ума на Том преминават хиляди възможни причини да го държат упоен.
За да не може да избяга.
За да не вдига шум и да не ги нападне. За да се гаврят с него.
За да го убият. Да го принесат в жертва.
Може би похитителите планират да извадят черния му дроб и да го закачат на олтара в някоя венецианска църква.
От такива мисли може да полудее. Слава Богу, че скоро ще заспи. Том обмисля всички възможности спокойно – като дете с кутия шоколадови бонбони, което се колебае дали да избере нуга или карамел.
Гласовете около него стават неразбираеми. Той вече не различава мъжките от женските, камо ли да разбере кой командва и какво са намислили.
Мракът го обгръща и го завлича в лепкавите си дълбини. Последната бледа надежда на Том е, че няма да е завинаги. Все още им трябва жив. Засега.
60
ВАТИКАНЪТ, РИМ
С всяка изминала минута от разговора с карабинерите Алфредо Джордано става все по-неспокоен. Наведен над слушалката в един кабинет, затворен за ремонт, той говори с тих и уплашен глас.
Валентина и Роко си водят записки, а Вито задава въпроси:
– Има ли някакви специални следи или символи на Плочите, отче?
Алфи отговаря, като постоянно поглежда към затворената врата и замълчава всеки път когато чуе някакъв шум – стъпки, отваряне и затръшване на врати. Прави пауза, докато се почувства отново в безопасност да продължи.
– Има различни тълкувания: според някои ватикански експерти релефите изобразяват свещеници, които се отказват от църквата заради съмнения. Сатанистите виждат в тях предвещание за края на католицизма... Последната плочка, най-дясната от трите, изобразява Тевкър и Тетия мъртви на земята с новороденото дете до тях. Тази картина също има различни интерпретации. Смъртта на майката при раждане, разбира се, е била често срещано събитие, затова скептиците смятат, че тази сцена просто изобразява тъжния край на едно младо семейство в древността.
Ново движение в коридора кара Алфи да замълчи. Той закрива слушалката, за да не се чуе шум от нея, и изчаква стъпките да се отдалечат.
– В тайния архив обаче има документи, описващи как Сатаната обладал тялото на един мъж, който изнасилил Тетия, жената на гадателя. Ако повярваме на това, детето от последната плочка е синът на Дявола.
От другата страна на линията никой не казва нищо и Алфи се досеща, че събеседниците му се опитват да осмислят пълното значение на думите му.
– Има теория, че Сатаната е разпространил злото в ДНК на човечеството, че е инфектирал трайно генетичната ни информация. Католическата църква от векове изследва изнасилванията и някои учени са убедени, че изнасилвачите разпространяват сатанинското семе.
Валентина не се сдържа и го прекъсва:
– За да могат жените жертви на изнасилване да бъдат заклеймени като майки на сатанинските деца, така ли? – Едва успява да сдържи гнева си. – Отче, нямате представа как се чувства една жена, която е била изнасилена, и колко по-лошо става, ако трябва да слуша такива глупости. Това е абсурдно...
– Валентина! – скастря я Вито. – Отче, продължете, ако обичате.
– Синьорина, съгласен съм с вас – казва Алфи. – Казвам ви само какво смятат някои хора в Църквата. Спомнете си, че е имало периоди, в които са изтезавали хората до смърт, ако почитат друга вяра освен католическата. Ние сме велика институция – добавя той иронично – с богат опит в преследването на жени, в забраните да членуват в религиозни ордени и дори в заклеймяването им като вещици и давенето им, за да докажат невинността си.