Отишли заедно до „Сан Марко“, но след вечерята тя си тръгнала ядосана, след като се скарали с кого ще прекарва уикендите. Баща ѝ мислел, че ще я намери в хотела, но тя не се появила. Малко след полунощ с помощта на нощния пазач проверил баровете, клубовете и гарата. Документацията на бюрото на Валентина показва, че е подал сигнал за изчезването ѝ в полицията, но тялото ѝ е намерено, преди да бъде обявена за издирване на сутрешния брифинг.
Валентина изпраща Горан в моргата заедно с двама свои колеги, мъж и жена, макар че снимката, която той ѝ даде, не оставя съмнение, че накълцаното момиче, намерено в канала, и усмихнатото дете, показващо вдигнатия си палец, докато се вози на въртележка, са едно и също лице. След разпознаването ще го заведат в хотела. Ще останат при него, докато телефонира на бившата си съпруга, после ще видят дали има нужда да говори с психолог и ще му помогнат за преодоляване на бюрократичните затруднения, съпътстващи всеки смъртен случай в чужда страна.
Според записките, които Валентина намира на бюрото си, колегите ѝ вече са разпитали пенсионирания продавач на риба, който е открил трупа. Прочита показанията на Луиджи Грациузо, докато отива към стаята за разпити, където чака свидетелят. Старецът разказва, че излязъл да разходи кучето си и видял момичето, закачено за въжето. Отначало си помислил, че се е подхлъзнала и се е хванала, за да не потъне, затова извикал за помощ. Едва след като пресипнал от крещене и дърпал няколко минути, осъзнал, че е мъртва.
След малко дотичал младият американец. Той останал при трупа, а Луиджи изтичал до близката сграда, за да потърси някой, който да се обади на карабинерите. Валентина спира за момент пред стаята и поглежда през замреженото прозорче американеца – Том Шаман. Турист без постоянно местопребиваване. Странно. Тя го наблюдава внимателно известно време. Обикновено свидетелите, които са открили човешки труп, не изглеждат толкова спокойни. Обикновено проявяват външни признаци на смущение. Напрегнатост. Потиснатост. Седят с наведена глава, дълбоко замислени. Но този тип не се държи така. Изглежда безгрижен. Спокоен. Дори отегчен.
Тя отваря вратата и американецът поглежда към нея. Бляскави кафяви очи. Естествено топли. Висок, когато се изправя. Един от онези мъже, които те посрещат със смачкващо дланта ръкостискане.
– Buongiorno3, аз съм лейтенант Валентина Мораси. – Тя поглежда записките си. – А вие сте Том, Том Шаман, нали?
– Да.
– Извинявайте, че ви накарах да чакате. Моля, седнете. Говорите ли италиански?
Той се усмихва. Хубава усмивка. Небрежна. Може би заучена.
– Не достатъчно, за да проведем този разговор.
– Добре. Тогава моля да ме извините за лошия английски.
Том не вижда голямо основание за извинение. Полицайката изглежда интелигентна. Малка умница, както казваше майка му.
– Говорите перфектно. В училище ли сте учили английски, или сте живели в чужбина?
Тя демонстративно отминава въпроса му, без да отговори.
– Бихте ли ми разказали какво се случи тази сутрин? Как се натъкнахте на младата жена във водата?
Дава му да разбере, че държи на краткостта.
– Разхождах се и чух някой да вика. Пресякох няколко моста и видях стареца, който се опитваше да изтегли момичето от канала. Имаше някакво кученце, което лаеше и тичаше в кръг. Сигурно е било негово.
– Да. Териер.
Том се зачудва За момент Том се замисля какво е станало с кученцето. Сигурно се е прибрало вкъщи.
– Старецът не можеше да изтегли момичето, въпреки че дърпаше с всички сили. Май си мислеше, че е още жива.
– А вие?
На лицето му се изписва лека тъга.
– Не.
– После какво стана?
– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.
Валентина се намръщва:
– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.
– Радвам се да го чуя.
Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но не и в стаята за разпити.
– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.
Том поклаща глава:
– Не им казах точно това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.
– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.