Поглежда надолу. Върху дъските капе кръв. Но той още не усеща раната.
Изведнъж болката го пронизва.
Гореща и жестока. Мъчителна и силна. Куршумът е минал през лявата му ръка, през плътта между палеца и показалеца.
Жрецът стреля втори път.
Куршумът профучава над лявото му рамо. Том се втурва срещу пушещото дуло, като замахва с железния прът. Улучва сатаниста в ребрата, но той успява да го изблъска в края на дървения олтар.
Том се спъва, пада и удря главата си в дъските.
Жрецът насочва пистолета към него.
Проехтява нов гърмеж.
Още един.
Преди Том да успее да се изправи, жрецът се стоварва до него. Мъртъв.
Един куршум в главата. Точно по средата на челото. Втори – в сърцето.
Валентина Мораси сваля оръжието си.
Том изпълзява встрани от трупа на жреца и с мъка се приближава до Тина.
Тя е в безсъзнание. Натъпкана с приспивателни.
Целият хангар се напълва с карабинери. Един парамедик го избутва настрани и проверява дишането и пулса на Тина. Валентина прибира пистолета си в кобура и се приближава до Том.
– Казах ти да чакаш в гората – смъмря го.
Той се усмихва:
– Съветът ти беше добър. Трябваше да те послушам.
Двама полицаи отвеждат дякона, вече със свалена маска – дребен търговец от града.
Други вдигат Тина и я изнасят от хангара.
– Ще се оправи ли? – пита Том.
– Не знам – отвръща Валентина. – В моторниците има медицинска апаратура. Веднага ще се погрижат за нея.
Том поглежда ранената си ръка, от която още капе кръв. Посочва мъртвия жрец, проснат по гръб и с паднала маска.
– Това не е всичко, да знаеш. Който и да е този тип, той е само част от нещо по-голямо. Ларс Бейл има по-сериозен план.
– Знам кой е – казва Валентина, като поглежда мъжа, когото уби преди малко. – Това е Дино Анчелоти, адвокатът на Фабианели. – Кимва към ръката на Том. – А това трябва да се зашие.
Том понечва да каже нещо храбро, но в този момент двама карабинери извличат дяконесата покрай тях.
– Чакайте! – извиква Валентина. – Искам да говоря с тази вещица.
82
„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ
Единственото, което Ларс Бейл вижда от крилото за изпълнение на смъртни присъди, е собствената му тясна килия. Нея и грозната физиономия на надзирателя, който трупа извънреден труд, като го пази двайсет и четири часа без прекъсване.
Скрити от погледа му са още петнайсет помещения, включително самата стая за екзекуции, помещението за съхранение на трупа, наблюдателната стая за журналистите, помещения за персонала и екипировката, наблюдателната стая за близките на жертвите, а от другата страна – тази за близките на осъдения.
Зад кулисите кипи усилен труд – цяла армия хора планира как да го убие и какво да прави с добрите, лошите и грозните, които са дошли да гледат как умира.
През последния час полицай Джими Тифани е обходил всеки метър от комплекса, за да провери всичко. Той е един от малкото надзиратели, които доброволно участват в екипа за екзекуцията. След спречкванията с Бейл приема нещата лично.
Днес е денят на възмездието.
Тифани изпитва приятно вълнение, когато подвиква през заключената врата:
– Ставай, Бейл. Обърни се с гръб. Ръцете отзад.
Затворникът бавно изпълнява заповедта, като подава ръцете си през пролуката между решетките.
Тифани и други двама надзиратели му слагат белезници, отварят вратата, после слагат вериги на краката му и го завеждат в стаята за преглед.
– Обърни се. Ще ти свалим белезниците и искаме да се съблечеш за медицински преглед.
– Каква ирония – с уморен и отегчен глас измърморва Бейл. – Законът ви задължава да ме прегледате, за да се уверите, че съм в достатъчно добро здраве, за да умра.
– Млъквай и изпълнявай, умнико.
Докато Бейл се съблича, надзирателят извиква в стаята млад, силно смутен на вид лекар. Той си слага призрачно бели гумени ръкавици и започва да измерва пулса и кръвното на осъдения, като – по съвет на директора на затвора – избягва всячески да го поглежда в очите.
– Какво правиш, докторче? – пита Бейл, докато лекарят опипва вътрешната страна на подмишницата му.
– Търси вена, Бейл – отговаря Тифани вместо медика. – Опитва се да намери най-подходящото място, в което да ти инжектира смъртоносния разтвор.
Младият лекар се обръща и поглежда с ужас надзирателя. После преглежда дланите, стъпалата, глезените и прасците на Бейл. Записва си нещо, кимва на надзирателите и се оттегля в задната част на стаята. Изпълнява задълженията си мълчаливо – иска да свърши час по-скоро. Цялото това нещо кара кожата му да настръхва. Той сваля ръкавиците, хвърля ги в кошчето и зачаква да отворят електронно заключващата се врата, за да излезе.