Това е начинът му да се справи с болката от факта, че е бил изоставен. Като не мисли за това, си създава илюзията, че не страда от липсата на майка и баща. Досега Бог му осигурява всички родителски грижи, от които има нужда.
Освен напоследък. Напоследък се появяват съмнения.
И понякога, когато съмненията станат нетърпими, единственото, което отвлича мислите му от мъката, е гребането – не молитвите. Излиза да гребе. Гребе, докато белите му дробове пламнат и лодката започне да се плъзга като плосък камък, хвърлен по водната повърхност.
Сам в килията си преди вечерните молитви, Томазо чувства, че сърцето му бие силно като при усиленото гребане с манастирската лодка. И с основание. Днес е особен ден.
Рожденият му ден. Двайсет и първият.
Подходящ момент да се срещне лице в лице със своите демони.
Той развързва стегнатия възел. Счупва печата. Отваря кутията, оставена от майка му, и... не може да повярва на очите си.
41
В НАШИ ДНИ
ДВОРЕЦЪТ НА ДОЖИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
Прохладен утринен ветрец подухва от венецианската лагуна – воден басейн, образуван преди около седем хиляди години, когато топящите се ледници наводнили горната крайбрежна равнина на Адриатика. Вито Карвальо стои до гондолиерския пристан при Двореца на дожите и гледа безкрайните сиви вълни. Мисли за това, което Умберто Кастели му каза току-що.
Убийство.
Смъртта на Антонио Павароти не е нещастен случай. Бил е убит.
Лицето на младия лейтенант изплува в съзнанието му. Свеж и красив. Винаги усмихнат. Внимателни очи, каквито жените забелязват.
Каква загуба.
Каква проклета загуба.
Вито допушва цигарата си, втора за деня, и тръгва пеша към участъка. Върви бавно. Има нужда от време и въздух, за да проясни мислите си. Бюрото му е затрупано с три разследвания за убийство – Моника Видич и двамата мъже, открити в лагуната. Сега се появява четвърто – Антонио. Като някакво утешение, има и още нещо – бледа следа, сламка, за която да се хване. Вярно, не е много, но това, което Кастели му каза за Изола Марио, си струва да се провери. Наркотиците често са мотив за тежки престъпления.
Други неща също го тревожат. Има огромен недостиг на работна сила, а хората му изнемогват. Кастели му обеща двама лейтенанти от своя отдел за операции под прикритие, но преди да се види с тях, Вито има друга, по-трудна среща.
Точно в 10 Валентина Мораси нахълтва в кабинета на шефа си с чаша кафе в деликатната си ръка.
– Buongiorno! Нося ти сутрешното лекарство, майоре.
– Graziе.
Той взема картонената чашка и я чака да седне. Въпреки всичко, което се случва през последните дни, тя изглежда прекрасно. Наистина, сложила е малко повече грим, за да замаскира подпухналото под очите си, но при все това момичето проявява достойна за възхищение твърдост.
– Чувала ли си се с бившия свещеник след посещението в „Салуте“?
Валентина сваля капачето на чашата си, издухва парата и отговаря:
– Не, мислех да отида при него веднага след като говорим.
– Обади му се да дойде. Трябва да говоря с него тук. Вчера наблюдавах лицето му – видях нещо. Когато погледна петната от кръв, личеше, че му говорят нещо.
На Вито му се иска да поговори още за случая или за странната хипарска комуна на Изола Марио, вместо да ѝ съобщи ужасната новина. Свежда поглед към ръцете си. Ноктите му са пожълтели от цигарите. Отдавна не ги е виждал така. Той потърква жълтото, после вдига очи и забелязва, че Валентина го гледа. Чака. Не може да отлага повече.
– Говорих с Кастели. Екипът, който разследва взрива на лодката на Антонио, вече не мисли, че е било нещастен случай...
Вглежда се в лицето ѝ, търсейки следи от шок. Не вижда такива. Само професионално въпросително изражение в очакване на повече подробности.
– В лабораторията са намерили пластичен експлозив сред останките – добавя той.
Валентина си поема въздух. Раменете ѝ леко потреперват.
– Сигурно знаеш, че работеше под прикритие на Изола Марио – продължава той, – острова, собственост на онзи ексцентричен интернет милиардер.