– Не се набивай на очи. Постарай се да си невидим.
Цялата сграда го безпокои. Със самото прекрачване на прага почувства неприятна атмосфера. Просторните студени помещения са му абсолютно непознати, но когато минава от стая в стая, му се струва, че знае точно какво ще намери по-нататък. С всяка крачка чувството се засилва.
Том минава покрай спалните помещения на приземния етаж, залите за събиране на общността, мястото, където чистачите държат нещата си. Вижда как полицаите откъртват дъски и панели от тавана. Минава покрай декари скъпа дъбова ламперия и тъпче цели планини от древен мрамор.
Отваря една врата и влиза в тъмна стаичка без прозорци. Вътре е топло и той подушва позната миризма. Много позната. Миризма на свещи.
Свещи – но и нещо друго. Том се опитва да напипа ключа за лампата.
Изведнъж се досеща.
Още преди лампата да светне, той вижда покапалия черен восък върху дъбовия перваз и разбира какво е ставало в тази стая.
Литургия.
Но не християнска литургия. Въздухът вони отровно.
Миризма на низост.
Оскверняване. Разврат. Може би дори кръв.
Черна литургия.
Всеки нерв на тялото му е изопнат.
На пода има следи. Драскотини от тътренето на нещо.
Маса. Платформа за публично оскверняване.
Видял е достатъчно. Обръща се и посяга да изгаси лампата.
– Сатанисти – казва женски глас зад него, толкова близо, че той подскача.
Том се обръща. Жената вдига вежди, сякаш го предизвиква:
– Позволяваме им да използват помещението. Предполагам, че като бивш свещеник знаете много за тях.
Том има чувството, че темето му е свързано с невидими конци, които някой дърпа. Същото чувство, както в „Санта Мария дела Салуте“, когато се наложи да се опре на ръце и колене пред странната кървава рисунка до олтара.
В лицето му блясва светкавица на фотоапарат.
Сърцето му затуптява. Дланите му се потят.
В заслепяващата белота от светкавицата му се привижда обезобразеното тяло на Моника Видич, наръгана шестстотин шейсет и шест пъти.
Том се опитва да запази спокойствие. Поема си бавно въздух.
– Аз съм с карабинерите.
Посочва към белезникавата светлина в основния корпус на сградата.
– Разбира се, че сте с тях – казва фотографката. – Аз съм Мера Тийл. Гаджето на Марио. Имам визитна картичка, на която пише „личен асистент“, но всъщност му служа единствено за секс.
Зрението на Том се прояснява и той вижда протегната към него татуирана ръка. Стиска я и се заглежда във върволицата изрисувани фигури, танцуващи по кожата ѝ.
Тя се ухилва похотливо; забавлява се от шокираното му изражение. А той наистина е шокиран – от това, че го разкриха и фотографираха, и от екзотичната ѝ външност.
– Извинете, трябва да намеря останалите.
Том се опитва да мине покрай нея, но тя му препречва пътя.
Лицето ѝ излъчва сексуално предизвикателство. С тези очи и с устните, блестящи от някакъв гел, сякаш го приканва да отиде с нея в леглото.
– Знам кой сте, отче Том – казва игриво. – Знам какво обичате. Какво искате.
Той се вглежда в нея; пита се дали я е виждал някъде. Със сигурност му изглежда позната. Има мъничка сълза, татуирана при ъгълчето на окото. На лявото око – страната на злото. Знак, който е сигурен, че е виждал и преди.
Виждал го е на пет хиляди мили и цял един живот разстояние.
Capitolo XLII
1777 Г.
НОВОТО ГЕТО, ВЕНЕЦИЯ
Нито евреинът Ермано, нито католичката Танина вярват в някакъв Бог, но и двамата се молят да не ги види никой, докато той я изпраща до дома ѝ близо до „Риалто“. Венеция може да се смята за най-развратния град в света, но там все още има силна дискриминация срещу евреите и ограничения за свободното им движение извън гетото. Младежите, имащи неблагоразумието да следват повика на сърцата си извън стените, рискуват да бъдат глобени, арестувани или пребити.
Минава полунощ и за първи път от седмици нощното небе е ясно и звездите изглеждат току-що лъснати. Влюбените се притискат един до друг, с качулки на главите, хванати за ръка, топлейки се взаимно.
Когато наближават дома ѝ, Ермано изпитва нуждата да сподели нещо:
– Приятелят ми Ефран е посредник. Урежда доставки от турците. Семейството му се занимава с такива неща отдавна – търгуват с палта от камилска вълна и кашмир.
Танина се намръщва.
– Знам, че си прекалено изтънчена, за да носиш такива груби дрехи, но чуй ме, не е това основното, което искам да ти кажа.