– Загинал. – Вито прибира снимката. – Антонио Павароти. Същата фамилия като тенора. Загина в лагуната. Недалеч от тук.
– Съжалявам. – Марио показва съчувствие. – Какво е станало и как мога да ви помогна?
– Лодката му беше взривена. В двигателя е имало пластичен експлозив. Знаехте ли, че работи за вас?
– Не. – Марио изглежда искрено изненадан. – Като какъв?
– Охранител. Идвал е насам, за да застъпи на смяна, когато е бил убит.
Анчелоти се провиква от другия край на стаята:
– Клиентът ми не познава хората от охраната. Тези услуги се осигуряват от външна фирма, с която контактувам аз. Марио има да се занимава с по-важни неща от наемането на персонал.
Вито се усмихва:
– Не се съмнявам. – Поглежда милиардера. – Защо всъщност използвате охрана? От загриженост за живота ви? Или заради хората от комуната?
– И двете. Много ме е страх да не бъда отвлечен. – Марио докосва ухото си. – Не искам приятелят ми Дино да получава части от тялото ми по пощата с искания за няколко милиона в замяна на останалото. Освен това мисля, че съм длъжен да осигуря безопасността на тези, които са дошли да живеят при мен.
Майорът поглежда часовника си и се приготвя да излиза.
– Разбирам. Благодаря за информацията. И за напитките. – Обръща се към адвоката. – Сега бих искал да говоря с началника на охраната, ако не е проблем.
Анчелоти кимва, докато другите двама мъже си стискат ръцете. В коридора, на път към изхода, виждат Том и Мера Тийл. Татуираната жена ги спира.
– Дино, това е Том Шаман – отецът ебач от вестниците.
Марио и Дино я поглеждат неразбиращо.
– Мистър Шаман – добавя тя – е „със“ карабинерите, но не е от тях, ако разбирате какво искам да кажа.
Вито побързва да се намеси:
– Той е цивилен, който ни помага в разследването. Един вид експерт.
– Експерт по сексуалните въпроси – изкисква се Тийл, като поглежда Том. – Поне така беше представен в пресата – добавя, като намигва.
Анчелоти се изпъчва и заявява:
– Синьор Шаман не е споменат в заповедта за претърсване. Можете да избирате, майоре: или си тръгва, или ще анулираме заповедта и всички се махате.
Вито поглежда сърдито адвоката, после се обръща виновно към Том:
– Съжалявам, трябва да си тръгнеш. Може да слезеш да изчакаш в лодката или да се върнеш в града. Както пожелаеш.
Тийл се усмихва широко и заявява:
– С удоволствие ще се погрижа да не се изгуби.
Том изобщо не е разочарован, че го карат да си тръгне. По пътя към кея задава на приказливата лична асистентка на Марио въпроса, който го измъчва през цялото време:
– Имате татуировка при окото. – Посочва на лицето си. – Къде си я направихте?
– Във Вегас.
– Защо?
– Нали знаете старата поговорка? – Тя потърква носа си. – Каквото се случи във Вегас, остава във Вегас.
– Изповедта е полезна за душата.
Тя се засмива:
– Беше петък тринайсети, когато всички студиа правят по една татуировка подарък, за да отпразнуват случая.
– Да отпразнуват фаталния ден? – изненадва се Том.
– Философията на татуираните е да правиш точно обратното на това, което правят обикновените хора.
Той поглежда над рамото ѝ. Нещо на близкия хълм привлича вниманието му. Бавно движещ се силует. С походка, която му е позната.
Сърцето му прескача. Кръвта му сякаш закипява. Тина!
Сигурен е, че това е Тина.
Том хуква към нея. Тя върви с някакъв мъж. Двамата влизат през малка врата, водеща вероятно към някаква кухня или килер. Когато Том стига дотам, вратата е заключена. Той започва да блъска с юмрук.
– Тина! Тина, аз съм Том!
Никой не отговаря.
Изтичва при един прозорец. Събира ръце около лицето си, за да засенчи стъклото, и се взира вътре.
Празно е.
Обръща се и вижда Мера Тийл да говори разтревожено по една радиостанция, като гледа към него.
Дали си фантазира? Дали умът му играе номера? Или Тина наистина е там?
Capitolo XLIII
1777 Г.
ИЗОЛА ДИ САН ДЖОРДЖО МАДЖОРЕ, ВЕНЕЦИЯ
Зората се разлива като моминска руменина върху бледото лице на църквата „Сан Джорджо“ в Паладио. След няколко часа, когато слънцето се вдигне високо над острова, прекрасната фасада с колоните ще заблести и ще флиртува за вниманието на онези, които гледат от Пиацетата. Сега обаче е просто блед силует, очертаващ се в утринната мараня. Томазо я гледа от лодката.
При нормални обстоятелства щеше да се носи с пълна скорост по спокойната повърхност, гребейки с всички сили. Днес обаче няма намерение да стига до канала.