– Добре – казва Том, – споразумяхме се.
Келнерът се приближава, балансирайки две менюта, листа с вината, чинийка маслини и сребърна кошничка с хляб.
– Обаче – добавя Том – тази история не е за публикуване.
4 Имате ли маса за двама, моля? – б. пр.
5 Да, госпожо, разбира се. – б. пр.
12
Синьо-бялата полицейска моторница закарва Вито и Валентина в моргата на болница „Сан Ладзаро“. Слънцето пече и каналът мирише на вкиснато зеле. Две ивици от бяла пяна зад тях очертават пътя им през шоколадовокафявата вода. Това напомня на Валентина за айскафето, което възнамеряваше да си вземе още преди час.
Акостират при градската болница до редица водни линейки, леко блъскащи се в старите дървени колове. На стълбите при кея седят фелдшери с черни очила. Свалили са електриковооранжевите си униформи до кръста, пушат и си приказват мързеливо. Затишие пред буря.
– Ей! – подвиква братовчедът на Валентина, Антонио Павароти, който идва пеша от другата посока. – Чакайте!
Настига ги задъхан. Едва когато влизат в сенчестия лабиринт на болницата, успява да успокои дишането си, за да докладва:
– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.
– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.
Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:
– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.
Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.
– Всичко тези находки са нещо. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.
Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie.6
– Криминалистите откриха ли нещо?
– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.
– Пратени ли са вече проби в лабораторията?
– Разбира се.
– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?
– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?
Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:
– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?
Тя се усмихва:
– Някак, не знам как, но ще избутаме.
– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.
Антонио се ухилва:
– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.
Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.
Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.
– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.
– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.
– Елате в хладилната камера.
Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.
– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.
Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.
– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву- и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.
Антонио махва към множеството други рани:
– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?
– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.
Това привлича интереса на Вито:
– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.
– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.
– Но това е бърза и безболезнена смърт, нали? – намесва се Вито, опитвайки се да намали ефекта от това образно описание върху младата лейтенантка.
– Боя се, че не – равнодушно отговаря Монтезано. – Смъртта далеч не е мигновена. Може да настъпи за няколко минути.
Валентина е пребледняла като платно, но успява да зададе въпроса, който е намислила:
– Убиецът нормален нож ли е използвал?
Монтезано отново посочва гърлото на момичето.
– Зависи какво приемате за нормално. Оръжието на убийството е имало здраво, късо острие, като професионален макетен нож. Смъртоносният разрез преминава от дясно наляво по начин, който подсказва, че извършителят е стоял пред и над жертвата.
Вито имитира движение с нож над главата на Моника, като отбелязва:
– Значи вероятно е била вързана на земята под него. И ако разрезът преминава от дясно наляво, има всички основания да приемем, че убиецът е левичар, нали?
Монтезано го поглежда развеселено:
– Майоре, достатъчно отдавна сте в полицията, за да знаете, че не трябва да приемаме нищо.
– Добре, поправям се. – Вито се усмихва и се обръща към лейтенантите си: – Без да приемаме нищо, нека просто да го вземем предвид, а също и факта, че 87% от населението е света си служи по-добре с дясната ръка. Ако се появи някой левичар, не е зле да го проверим.
Монтезано използва случая, за да добави:
– Имайте предвид също, че левичарството е по-разпространено при мъжете – особено при еднояйчните близнаци – и при хората с неврологични разстройства.
– Кои например? – пита Антонио.
– Епилепсия, синдром на Даун, аутизъм, умствено изоставане и дори дислексия.
– Ще го имаме предвид – казва Вито. – Благодаря.
– За мен е удоволствие.
Нетърпелив да насочи разговора към област, която разбира повече, майорът пита:
– Професоре, открихте ли нещо, което да подсказва къде е била жертвата, когато е умряла?
– Да. Стомашното съдържимо показва, че последно е яла пица с морски дарове – много доматено пюре и малко дарове. Сигурно е някоя евтина туристическа закусвалня. Бих казал, че храната е била консумирана около два часа преди настъпването на смъртта.