Разделението на небето е необходимо, за да установи местата на шестнайсетте небесни дома на боговете.
Накрая младият гадател се обръща на изток и коленичи:
– Аз съм Тевкър, син на Венти и Ларция; аз съм вашият глас и вашите очи за света. Велики богове на Изтока, най-благосклонни от всички божества, призовавам ви да ми простите, да простите на жена ми, да изтриете деянията ни от своята божествена памет и да закриляте добрите жители на Атманта. – Поглежда през пламъците към Тетия. – И смирено ви благодаря, че двамата пак ще бъдем заедно, свободни и щастливи.
Тетия усеща побутване в корема си.
Навежда се и поставя ръка върху него. Детето рита. Прави го по-силно и по-учестено от всеки друг път. Тя затваря очи и се моли болката бързо да отмине. Тевкър е вглъбен в церемонията и не я забелязва.
В притъмнялото утринно небе отеква тътен. Не гръм, който оповестява важно събитие, нито небесно предупреждение. Това е гневът на боговете. От короните на дърветата с крясъци се вдигат черни врани.
Блясва мълния.
Назъбена ярка линия разсича облаците. Удар право от ръцете на Тиния, повелителя на боговете. Мълния, благословена от Dii consentes – върховните богове, и от Dii involuti – скритите богове. Изглежда, цялото небе е обзето от гняв.
Тевкър и жена му стоят като заковани на местата си в свещената горичка. Той полага усилия да не загуби самообладание. Не може да го допусне, не и сега, когато толкова много неща зависят от него.
Гадателят хвърля в огъня още черен блян. Изсушените листа се превръщат в хиляди искри и бързо изгасват. Той вдишва ароматния дим и усеща как напрежението напуска слепоочията, челото и раменете му. Болката в корема на Тетия се засилва, но тя продължава да изпълнява съвестно задачата си: с трепереща ръка сипва вода в една керамична купа. Тевкър натопява пръсти в нея и поръсва капчици върху огъня.
Над хоризонта като зли духове преминават черни облаци. Силен вятър разклаща изсъхналите листа по клоните на околните дървета. Тевкър сипва вино в керамичен киликс с високо столче.
Описва с ръката си знак, отразяващ четирите свещени посоки на небето, и отпива от тъмночервения елексир. Червен като кръвта, която течеше от раните на изнасилвача.
– Богове на небето, благородни властелини на жалкия ни живот, призовавам ви да проявите милостивата си воля.
С разтреперани ръце гадателят сипва валерианово масло – силно наркотично вещество – във виното. Това ще го успокои. Ще отвори вратите на възприятията му. Той изпива виното и хвърля още дърва в огъня.
Пак се чува тътен, по-силен и по-зловещ. Може би от страх, може би инстинктивно, Тевкър се обръща на запад, към дома на по-враждебните богове. Затваря очи и зачаква.
Тогава се случва. От мрака в душата му извира вихър от ревящи демони.
Аита, владетелят на подземния свят, с шлем от вълчи череп.
Харун, със синя кожа и пернати криле. Ферписнеи, кралицата на подземния свят.
Те политат около него. Минават през него. Разклащат куража и разсъдъка му.
Гръм като експлозия удря хълма зад него. Разклонена мълния прорязва почернялото небе. С един-единствен пронизителен писък демоните изчезват в следа от кървавочервена пара. Но след тях остава нещо.
Остава това, от което избягаха – нещо много по-страшно от тях.
7 Известен и като черна попадийка, черният блян е тревисто растение, което съдържа отровни алкалоиди. Някогашните гърци са вярвали, че този, който яде от него, може да види бъдещето. – б. р.
Capitolo VIII
Огънят в свещения кръг достига кулминацията си. Огромни оранжеви пламъци се издигат към небето. От едната страна на огъня Тевкър се държи като човек, обладан от демони. От другата Тетия лежи неподвижно на земята. Не може да стои права. Болката в корема ѝ е непоносима, детето беснее в утробата ѝ като демонично създание. Това е най-точното определение, което ѝ хрумва. Колкото повече болка ѝ причинява детето, толкова повече се сгъстяват облаците и се усилват гръмотевиците.
Тевкър крещи и трескаво започва да сече и да пробожда земята с церемониалния си нож, сякаш се опитва да убие нещо.
Тя поглежда гъстата червена глина в краката му, очаквайки да види безразборно разровена кал. Вместо това там има символ – точно очертан с дълбоки линии. Правоъгълник, разделен на три части, покрит със стотици белези от ножа като гърчещи се змии. Тетия се надига на колене. Тя съзнава, че съпругът ѝ е в опасност. Нещо дълбоко в нея ѝ подсказва, че когато свърши с това, което прави, ще дойде и краят на живота му.
Детето.
Тази мисъл я ужасява. Но детето е единственото обяснение за онова, което се случва. То иска Тевкър да умре.
През пламъците Тетия вижда блясъка на острието. Лицето на мъжа ѝ е разкривено от болка, сякаш всеки негов нерв изгаря. Богът, който прогони демоните, се разкрива пред него, показва му волята си.
Тевкър не издържа.
Бебето рита силно. Толкова силно, че Тетия изпищява. Дъхът ѝ секва. Тевкър се изправя. Олюлява се, вдига ръце и започва да удря с юмруци по слепоочията, сякаш иска да избие от главата си някакво ужасно видение. Болката обаче не спира.
Той поглежда зловещия символ, който е начертал в пръстта, прави една крачка и отново се удря в лицето.
Сърцето на Тетия се разкъсва от мъка за него. Иска ѝ се да го прегърне, да го обича, да го закриля.
Ново изритване в корема ѝ. Толкова жестоко, че тя повръща. Може единствено да гледа как Тевкър пада на колене. Движенията на детето изглеждат почти синхронизирани с тези на мъжа ѝ, сякаш чрез нея то изпраща болка към него.
Призовал последните си остатъци свободна воля, Тевкър отново се изправя. Тръгва към свещения огън като удавник, който се опитва да докопа спасително въже.
Внезапно адска болка пронизва гърба на Тетия – болка, каквато никога досега не е изпитвала.
Тевкър се олюлява назад, нещо го дръпва от пламъците.
Тетия едва диша. Детето ѝ причинява болка навсякъде – в ребрата, корема, в гръбнака.
Тевкър изревава.
С разперени ръце и широко отворени очи, той се хвърля в нажежената до бяло среда на бушуващия огън.
ВТОРА ЧАСТ
14
В НАШИ ДНИ
ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ
Да правиш секс за първи път, е странно преживяване. Да се събудиш сутринта до жената, с която си го направил, е още по-странно.
Легнал по гръб на огромното легло в стаята на Тина Ричи, Том Шаман се опитва да свикне с тези странности.
В главата му е каша. Пълна каша.
Спешно има нужда от свеж въздух и време, за да обмисли всичко, което се случва.
Докато Тина спи, той занася дрехите си в банята и се облича на светлината на лампата над огледалото. Взема ключа от стаята, тихо затваря вратата на спалнята и излиза на улицата за първи път, откакто намери тялото на Моника Видич.
Часът е 9 и той не помни кога за последно си е лягал толкова рано и се е събуждал толкова късно.
Утринната светлина е с кехлибарен цвят като медена пита. Температурата е приятна, около 18 градуса. Накъдето и да погледне, Том вижда влюбени двойки, които пият кафе, хапват кроасани и четат вестници в уличните кафененца. Наистина изглежда, че светът е за двама.
Той се разхожда по брега зад „Сан Марко“, откъдето се разкрива може би най-красивата гледка към канала. Плавателни съдове с всякаква форма и размери се съревновават за място във водния басейн – гондоли, фериботи, търговски кораби, един катер на карабинерите и пътнически корабчета.
Докато Том се кани да продължи към Моста на въздишките, минава една плаваща катафалка, бавно пореща водната повърхност към историческото гробище на остров Сан Микеле. Покритият с цветя плавателен съд съживява спомените за Моника и изверга, който я е убил.
Не иска да мисли за това сега.
Връща мислите си към Тина. Само допреди няколко дни изобщо не подозираше за съществуването ѝ, а сега тя играе централна роля в живота му.