Capitolo XIV
СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА
Тетия се чувства странно неспокойна по пътя надолу към дърветата в околностите на градската стена.
От храма в съседната горичка се чуват удари с чук. Като примижава на слънцето, Тетия вижда силуетите на роби, които се движат като криви раци върху покрива и подреждат керемиди върху летвите.
Беше чакала с нетърпение деня, когато съпругът ѝ ще освети храма пред родителите ѝ и всички други селяни. Сега за първи път я обхваща страх.
Дали Тевкър ще прогледне дотогава? Изобщо ще прогледне ли някога? Дали старейшините, аристократите и магистратите ще го приемат за свой гадател?
Тетия вижда свещения кръг. Без Тевкър вече не изглежда свещен. Тя тръгва да го обикаля отвън и мислите ѝ се повличат след нея като дълъг воал. Тревата е отъпкана навсякъде. От огъня, който отне зрението на съпруга ѝ, е останала само черна дупка. Трескавите резки, надраскани по земята от литууса на Тевкър, още се виждат – както и малкият, но ясно различим правоъгълник, който той очерта в глината в западния край на кръга.
Тетия усеща нещо. Нещо близо до нея. Зад нея. Обръща се.
Нищо.
Няма никого.
Бебето започва да рита, когато тя пресича очертанието на свещения кръг, сякаш в последния момент си спомня какво се е случило при последното им идване. Тетия вижда ясно малкия участък гола глина, в който мъжът ѝ надраска знаците с ножа си. Тя носи от своите скулпторски инструменти, за да заличи тези следи, но не устоява на изкушението да ги огледа с окото си на художник.
Удивителни са.
Толкова точни, толкова подробни и сложни. Никога не е очаквала, че Тевкър е способен да създаде такава красота.
Тетия коленичи и бебето в корема ѝ я кара да изстене.
– Невероятно – казва на себе си.
Змиите са толкова реалистични, сякаш всеки момент ще плъзнат. Злият демон не ѝ изглежда толкова зъл, в него дори има известно величие. Тя се усмихва: гадателят малко прилича на Тевкър. Навежда се да огледа последното видение. Прекрасно е. Мъжът и жената изглеждат толкова спокойни, толкова щастливи. А бебето – със сигурност отговаря на всичките ѝ надежди за нейния син.
Тетия от месеци не се е чувствала по-щастлива. Прокарва фините си пръсти на скулпторка върху резките. Дори допирът до тях е приятен.
Развива плата с инструментите, които носи. Избира един широк нож. Поема си дълбоко въздух и грижливо започва работа.
Само че вече не възнамерява да унищожи знаците. Решила е да ги запази. Да ги вдигне от земята и да ги съхрани завинаги.
Capitolo XV
Тетия изнася плочата спечена глина от горичката, сякаш е най-ценното нещо в живота ѝ. Отива направо в работната стаичка зад къщата си – вместо в дома на Лартуза, където се възстановява мъжът ѝ. Тази тайна и егоистична постъпка я кара да изпитва вина, но тя преодолява усещането, щом поглежда красивия предмет в ръцете си, гравюрата „Портите на Съдбата“.
След като понавлажнява глината, Тетия изглажда грубите нарези, направени от Тевкър, с помощта на фините си длета и ножчета. Много скоро се вглъбява в работата. Напълно се потапя в нея. Обладана е. Времето минава неусетно.
Движенията ѝ са смели, с размах, прецизни, резки, решителни. Сякаш нещо напътства ръката ѝ. Глината все повече се втвърдява, става трудна за оформяне. Тетия поръсва вода на повърхността ѝ, за да улесни работата, бърше в туниката си частиците, полепващи по работното острие при всеки прорез. Вглъбена в гравирането, не забелязва кога се е свечерило. Сивите призраци на нощта започват да се събират.
По едно време чува шумолене. Стъпки на непознат мъж.
Тетия вдига очи.
– Аз съм Кави, благороден другар на магистрата Песна. Идваме за съпруга ти, Тевкър.
Тетия замята косата си назад и поглежда тъмнокосия, строен непознат.
– Тевкър не е тук. Лежи в къщата на Лартуза Лечителя.
Забелязва, че Кави не е сам. Магистратът стои зад него. Тя се изправя и изтупва туниката си.
Песна кимва:
– Аха, скулпторката. Какво майсториш?
Тя се опитва да скрие релефа от него.
– Нищо особено. Нахвърлям някои груби щрихи. Не е достойно за благородния ти поглед.
– Остави аз да преценя това.
Тетия не се отмества.
– Имам много красиви вази, релефи, статуи, урни. Подредени са отзад, при пещта. За мен ще бъде чест да ти ги покажа.
– Искам да ми покажеш това, което се опитваш да скриеш. – Песна я избутва настрани. – Кое произведение на изкуството е толкова важно, че работиш върху него, докато мъжът ти лежи на пода в колибата на лечителя? Коя муза е толкова могъща, че те кара да твориш, когато трябва да бъдеш до него?
Магистратът се навежда да погледне. Вижда пищните форми на релефа и коленичи.
– Я гледай, колко е красиво! – Протяга ръка. – Много красиво!
– Не пипай! – Тетия веднага осъзнава, че поведението ѝ не подобава на нейното положение. – Моля те, господарю, умолявам те! Не е завършено още. Ще се счупи, ако го вдигнеш, а искам да бъде изненада за съпруга ми.
Песна не докосва релефа, но го оглежда от всички ъгли.
– Рядка изработка. Може би уникална. Ти имаш талант, момиче. – Вдига глава и поглежда Тетия в очите. – Забелязвам много сюжети в това интуитивно произведение. Обясни ми какво изразява.
Тетия се подвоумява.
– Хайде, момиче, нямам цял ден на разположение.
– Това са видения.
– Видения ли? – Това явно го заинтригува. – Невероятно. Завърши го. И нека е готово скоро.
Кави се навежда да види по-добре. Той не споделя любовта на приятеля си към изкуството и не вижда нищо впечатляващо.
– Не съм специалист – отбелязва той, – но не мисля, че това е най-жизнерадостният подарък, който можеш да направиш на съпруга си.
– Така е – съгласява се Песна, като се изправя и изтръсква коленете си. – Не е подходящо за болен човек. Когато го завършиш, аз ще го купя.
– Не мога да ти го продам – възразява Тетия. Сърцето ѝ затуптява тревожно. – Съжалявам. Не е правилно да продавам нещо, което съм направила за мъжа си. Какво биха си помислили за мен боговете?
Песна плясва с ръка скритото под скъпите дрехи рамо на Кави.
– Умно момиче, как мислиш? – Обръща се пак към Тетия: – Дойдох да кажа на съпруга ти, че вече не е пригоден да бъде наш нецвис. Че ослепяването му е знак за неблагоразположението на боговете и че след завършването на храма той и жена му – тоест ти – трябва да потърсят пасбища извън границите на нашето селище. Но това – посочва глинената плочка – е най-удивителното произведение на изкуството, което съм виждал. Домът ми е пълен с красиви, оригинални и куриозни неща – най-редките произведения от гръцки и етруски майстори – и мястото на този релеф е там. Самият ти съпруг ме посъветва да се сдобия с повече произведения с духовни сюжети. – Песна отново се навежда, за да хвърли финален поглед на релефа. – За мен това е положителен знак от боговете – знак, че създателката му и нейният съпруг трябва да останат близо до мен. Под моята закрила. Под мое покровителство.
Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката ѝ с палеца и показалеца си, от което на челото ѝ избиват капчици пот.
– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?
19
В НАШИ ДНИ
ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ
– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?
Том поглежда отражението ѝ в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.