Тевкър подбира думите си внимателно:
– Хората никога не се интересуват от цялата истина. Вярно е, че в свещената горичка пострадах от огъня, който накладох. Но нараняванията ми са единствено по волята на боговете.
Кави и Песна се споглеждат тревожно.
– Но хората не знаят – продължава Тевкър, – че отидох там, за да изпълня твоята заповед, и че преди да бъда наказан, ми бе разкрито защо трябва да изстрадам тази болка.
– Какво говориш, младежо? – Песна се навежда над него. – Не съм човек, който обича загадките. Ако имаш божествено послание към мен, кажи го веднага.
Тевкър отговаря с равномерен глас:
– Преди една могъща сила да ме повали в пламъците, боговете насочиха очите ми към храма. Казаха ми, че са разгневени, защото си спрял работата за завършване на техния дом, за да увеличиш добива в мините. Причиниха ми това, за да ме накажат за твоята недалновидност.
Песна поглежда Кави и вижда тревога в очите му.
– Прощавам ти за наглото поведение само защото си болен – казва той на гадателя. – Ако това е дело на боговете и те предават желанията си чрез теб, кажи ми какво трябва да направя, за да ги умилостивя.
Тевкър успява да се усмихне леко:
– Храмът трябва да бъде завършен и да им бъде засвидетелствана полагащата им се почит под формата на дарове и жертвоприношения. Ако задоволиш боговете по този начин, те ще ме възнаградят, като ми върнат зрението, и ще ти осигурят мира и благоденствието, които толкова много искаш.
– Ами ако не бъдат задоволени? – пита Кави.
Тевкър не вижда двамата мъже, но усеща тревогата им.
– Ако боговете не бъдат задоволени, аз ще остана сляп. И върху теб и всичко, което ти е скъпо, ще се стовари най-ужасното отмъщение.
20
В НАШИ ДНИ
ВЕНЕЦИЯ
Том и Тина вечерят в ресторантче, известно само на местните жители – от онези, които авторите на туристически пътеводители запазват в тайна от читателите си. Тя изчаква келнерът да се отдалечи, преди да продължи:
– Е... – усмихва се гузно, – надявам се, не ти е неприятно, че говоря за това, но наистина ли аз съм ти първата?
Той вдига поглед от спагетите с миди и се преструва, че не разбира:
– Първата каква?
– Знаеш... – Тя разрязва своя стек пицайола и прошепва малко по-силно, отколкото е необходимо. – Първото ти пълно сексуално причастие?
Том отпива глътка изстудено бяло вино и я поглежда неодобрително:
– „Секс“ и „причастие“ са думи, които изобщо не си подхождат.
Тя вдига вежди:
– О, не знам, представям си те с дълго пурпурно расо, без нищо отдолу, а аз коленича пред теб и...
– Престани! – Той вдига предупредително ръка. – Дори не си го и помисляй. Ти си много извратено момиче.
– Господинчо, дори не подозираш колко! Аз съм журналистка, извратена съм по рождение – оправдава се тя, като се усмихва леко. – Но ти не отговори на въпроса ми.
Том смутено разклаща чашата.
– Да. – Поглежда я. – Ти беше първата.
– Хм. – Тя одобрително накланя глава.
– Това хубаво „хм“ ли беше, или лошо „хм“?
– По-скоро „ехааа, хм“.
– Ехааа, хм? Никога не са ми казвали „ехааа, хм“ досега.
– Сигурно защото досега не си правил секс.
– Ааа, ясно.
– Е, опиши го. Как беше като за първи път?
Том оставя приборите с престорено раздразнение.
– Еее, стига! Не ме мъчи. Нали и ти си имала първи път. Знаеш как е!
– Беше много отдавна. – Тя се подсмихва, вдига чашата си, като я държи с два пръста за столчето, и златистата течност проблясва на лампите. – Всъщност сега си спомням – беше ужасно. Адски болеше и си мислех, че няма да го правя никога повече.
Том я поглежда смаяно.
Тя отново се усмихва:
– Надявам се, че за теб не беше толкова лошо.
– Не. Не беше никак лошо.
Тя се преструва на засегната:
– Очарователно. Досега не ми бяха казвали „не беше лошо“.
Той най-сетне разбира. Тук става дума за емоция. За чувства. За общуване. За изграждане на връзка. За духовната страна. Единственото нещо, от което той би трябвало да разбира, а сега направи гаф.
– Извинявай. Предполагам, че съм адски зле в тези неща. – Замълчава и я поглежда, за да се увери, че и тя го гледа; взира се в очите ѝ, прозореца към душата. – Тази нощ с теб... Сексът с теб... това е нещо, което никога, никога няма да забравя.
– Разбира се, че няма. Всеки помни първия си път.
– Не. Не защото ми беше за първи път, нямах това предвид. Когато напуснах църквата, не съм си казал: „Ура, вече мога да правя секс“. Не беше така.
Тя се стъписва. Посяга към чашата с вода, не към виното.
– Никога няма да забравя тази нощ – продължава той, – защото в този момент се почувствах по-близък с теб, отколкото съм се чувствал с което и да е друго човешко същество. Не говоря за трепета, за адреналина, за желанието. Всичко това го имаше. И още много. Благодарен съм на Бог за тези силни усещания. Но имаше още нещо.
Тина изпитва смущение. Повдигна темата на шега, за да го подразни, да внесе пикантност във вечерта. А ето че разговорът придоби неочакван обрат.
– Извинявай – измънква. – Не исках да съм груба.
Том се усмихва. Тя явно няма намерение да го мъчи повече.
– Не беше груба. – Той отпива глътка вино, този път по-спокойно. – Хубаво беше, че поговорихме за това. Добре стана. И сега какво? Какво следва занапред?
Занапред? Тина не се е замисляла за това. Прикрива изненадата си, като поглежда настрани. След малко посяга към чашата с вино, като се надява паниката да не е проличала на лицето ѝ.
– Недей да имаш прекалено големи очаквания, Том. Моля те, недей. Имам ужасния навик да разочаровам хората.
21
ИЗОЛА МАРИО2, ВЕНЕЦИЯ
Историческото имение на частния остров, собственост на потайния милионер Марио Фабианели, привлича вниманието на медиите по най-неподходящите причини.
Бившето уважавано седалище на венецианския хайлайф, сега е хипарска комуна. Добре поддържаните навремето морави са буренясали и запуснати. Единственият намек за богатство са охранителите с черни униформи, които патрулират в имението.
Те завършват смяната и се прибират в грозната сива кабина, заобиколена от кипариси в задната част на имението. Изглеждат в добро настроение.
– Още един ден мина – още един чек в банката – отбелязва Антонио Матераци. Подпира се на вратата и пали цигара.
Четиримата мъже в съблекалнята, включително началникът им, го мислят за останал без работа рекетьор от Ливорно. Никой не подозира, че истинското му име е Павароти и е полицай. Лука, прекият му началник, който му даде работата, е добродушен здравеняк и явно го хареса – може би вижда в мускулестия младеж нещо от себе си на млади години.
– Антонио, ела да хапнеш с нас – провиква се той, докато се мъчи да си върже обувките, приведен над голямото си провиснало шкембе, което сега няма търпение да напълни. – Спумони прави най-хубавите тортелини във Венеция. Ела с нас.
Антонио издишва цигарения дим и махва леко:
– Някой друг път. Благодаря за поканата, но днес обещах на новата ми приятелка да се видим...
Марко, мъж с лице на невестулка – вторият в йерархията на отряда, размахва дългия си показалец и се ухилва:
– Ахааа! Знам много добре какво си ѝ обещал! – Свива татуираната си длан в юмрук и я стоварва под бицепса на другата ръка, която изправя нагоре – познат жест. – Защо ти е притрябвало да ядеш паста със стари песове като нас, когато можеш да хапнеш младо ярешко?
– Стига, Марко! Свиня такава. – Лука му хвърля суров командирски поглед. Обръща се пак към Павароти и изражението му става бащинско. – Друг път тогава, Тонио. Запомни, до края на седмицата смяната ти е сутрин – дванайсет часа работа, дванайсет часа почивка. Ясно?