– Хареса ли си нещо?
– Всичко! – възкликва смаяно Тетия. – Тук няма нищо, което да не е празник за очите.
– И мен ли включваш в това число?
Той се приближава с безшумни стъпки, като гладен вълк, готов да остави месото на една жертва и да заръфа друга.
Тетия усеща опасността и отстъпва назад.
– Господарю, донесох ти това. – Тя му подава вързопа от парцали. – Завърших го и смятах, че е достоен подарък, но сега, след като видях всички тези чудеса, се съмнявам, че ще ти хареса.
Песна изгубва интерес към нея. Разопакова с поглед пакета в ръцете ѝ.
– Както ти казах при последната ни среща, остави аз да преценя това. – Отива от дясната страна на стаята, където има дълга дъбова маса, долепена до стената. – Донеси го тук. Трябва да си избърша ръцете.
Излиза през една странична врата, а Тетия изпълнява заповедта. В бързината старите ѝ сандали се закачват на една неравност в пода. Тя се препъва и полита напред. Керамичната плоча не пада на пода, но се стоварва тежко върху масата. Много по-силно, отколкото е здравословно за нея.
Тя се изправя. Обхваща я страх, че се е случило най-лошото.
Колебливо развива най-великото произведение на живота си. Сърцето ѝ се свива.
Плочата се е счупила.
Още преди да развие целия релеф, тя разбира какво се е случило. Пукнал се е. Пропукал се е точно по двете дълбоки линии, с които Тевкър бе разделил божествената фигура на три части.
За неин ужас Песна влиза в този момент. Оставил е подноса с пилешкото и бърше ръце в дебела ленена кърпа.
– Дай да видим сега това чудесно произведение.
– Съжалявам. – Тя отгъва последния слой грубо платно и се дръпва назад. – Ужасно съжалявам.
Песна мълчи. Отдръпва се леко и се втренчва в релефа.
– Милостива майко на Менвра! – Той почти скача върху плочката. – Това е удивително! – Изблъсква Тетия настрани. – Суровата глина, върху която работеше, изглеждаше обещаващо, но изобщо не съм очаквал това. Създала си три еднотипни и самостоятелни сцени, всяка от които изглежда прекрасно сама по себе си, но трите заедно оформят възхитителна картина.
Тетия поглежда и вижда, че той има право. Виденията на Тевкър са подредени едно до друго, разделени от нейната небрежност, но лесно могат да бъдат долепени и мозайката – сглобена.
Песна събира парчетата с изражение на истинска наслада.
– Това е вдъхновено и фантастично произведение. То мами окото и освобождава въображението. Припомни ми, как си го нарекла?
Тетия се поколебава. Ненадейно думите на Тевкър сами излизат от устата ѝ:
– Това са „Портите на Съдбата“.
– Разбира се. – Името на произведението сякаш още повече го ентусиазира. Отдръпва се и на лицето му се изписва възхищение. Вдига ръце. – Но талантлива млада Тетия, това не е съвсем завършено.
– Какво имаш предвид, господарю?
Той се усмихва многозначително:
– Сребро.
Тя се намръщва.
– За да отдадем дължимото на това произведение – на таланта ти – искам да поработиш с моя ковач и да запечатате красотата на творението ти в сребро за вечни времена.
– Но...
Магистратът я прекъсва, като вдига ръка:
– Мамарс е най-добрият в цяла Етрурия. Ще направи калъпи от твоята глина и ще покрием видението ти с най-чистото сребро, което можем да добием. Ще накарам Ларт веднага да го уреди.
Тетия започва да се тревожи. Беше достатъчно рисковано, че се принуди да подари релефа на магистрата, но ако сега той го обезсмърти в сребро, веднага ще тръгнат слухове, които неминуемо ще стигнат до съпруга ѝ.
– Господарю, какво ще правите с него, когато бъде завършено? Тук при останалите си съкровища ли ще го държите?
– Още не знам. – Очите на Песна светват. – Първо, мъжът ти ще го благослови при откриването на новия храм. После ще реша. Може би ще го оставя там за известно време като благодарност към боговете.
Тетия навежда глава. Вече вижда как измамата и лъжите я застигат.
– Господарю, размислих. Наистина мисля, че е най-редно да подаря това на съпруга си. Ще направя за теб нещо много по-красиво и по-величествено.
Тя се опитва да завие отново релефа с плата.
– Стой! – изревава Песна. – Как смееш! – Очите му запламтяват. – Ще правиш това, което аз кажа и когато кажа.
Силна болка изведнъж прерязва корема ѝ и единият ѝ крак се подгъва. Тя се опира на стената и дълбоко си поема въздух. Песна не обръща внимание на страданието ѝ. Лицето му е мораво, очите му – изцъклени и гневни.
– Казах ти да се примириш. Това е положението. Сега се махай! Изчезвай, преди да заповядам ти и онзи безполезен гадател да бъдете изкормени и вътрешностите ви хвърлени на свинете.
4 Характерни за Древна Гърция керамични съдове за смесване на вино и вода. – б. р.
25
В НАШИ ДНИ
БОЛНИЦА „САН ЛАДЗАРО“, ВЕНЕЦИЯ
Студеният стерилен въздух в моргата кара Валентина да разтърка ръцете си, за да ги стопли. Том не чувства хладината, а професор Монтезано изглежда свикнал. Майор Карвальо прокарва език по зъбите си, сякаш иска да се отърве от лош вкус в устата или може би да изчисти думите, преди да ги изрече:
– Питахме се дали изваждането на черния дроб на Моника има някакво религиозно значение.
Том стои втренчен в тялото на момичето. Положено е на металната маса като парче месо на сребърен поднос.
– Може би имате предвид сатанинско значение?
– Si.
– Преди векове много общества са отдавали по-голямо значение на черния дроб, отколкото на сърцето. – Том поглежда Монтезано. – Предполагам, че причината е отчасти свързана с медицината.
– Така е – съгласява се медикът. – Черният дроб е най-голямата жлеза и вътрешен орган в тялото и както човек не може без сърце, така не може и без дроб. Той е възхитително творение на природата. Върши на практика всичко: обезврежда отровни вещества, синтезира протеини, участва в храносмилането. Освен това е доста тежък – достига до килограм и половина. При възрастен човек има размерите на топка за американски футбол.
Том приема последното като знак да продължи:
– Но освен медицинските съображения, на черния дроб и на сърцето отдавна се приписват свръхестествени свойства. Съществуват сведения чак от далечна Коста Рика за сатанисти, използващи кози, овчи и дори конски сърца и черни дробове в черните си литургии и церемонии за посвещаване. И те не са единствените, които придават символично значение на тези органи. Древните египтяни са балсамирали сърцето отделно от тялото, за да бъде претеглено в деня на Страшния съд. Ако сърцето е натежало от грях – или е било вече отстранено от тялото – покойникът нямало да бъде допуснат в отвъдния живот. Етруските, вашите предци, са вярвали, че черният дроб е дори по-важен от сърцето. Считали са, че при човека той е мястото, където се помещава душата, а при животните бил свещеният орган, с чиято помощ гадаели за благоразположението на боговете.
Вито се почесва по върха на носа – нервен тик, който се появява, когато е замислен.
– Защо му е на някого да вади черния дроб на Моника? – пита той.
– Сатанистите отдават голямо значение на различни телесни части както сексуално, така и символично. Обикновено сексуалното фиксиране носи непосредствено лично удовлетворение, но когато се съсредоточат върху други части, като очи, уши или вътрешни органи, това е свързано с по-стари, произхождащи от много дълбока древност ритуали и оскверняване.
Том отново поглежда раните върху голото тяло на Моника. Беше си представял, че след аутопсията патологът ще я зашие, но очевидно не става така. Вътрешностите ѝ все още са изложени на показ. Гледката е покъртителна. Тялото сега е само обвивка, загубила всякаква връзка с човека, с духа и личността му.
– Отнемането на млада душа е върховното оскърбление за Бог – продължава американецът. – Ако убиецът има връзка със сатанизма, като изважда черния дроб, той се подиграва на Бог, като осквернява човешкото му творение. Може да се предположи също, че е искал да вземе дроба за някой извратен личен или групов ритуал.