Убийците на мафията отрязват и китките. Много често се правят разрези през задната част на коленете и лактите, за да се намали дължината на парчетата – за по-удобно пакетиране, пренасяне и изхвърляне, без да се привлича внимание. Единайсет места за прерязване. Понякога тринайсет или петнайсет, ако раменната и бедрената кост са прерязани през средата, но това се случва много по-рядко.
Тук обаче, при тези тела от лагуната, има нещо друго.
Нещо странно.
При първата жертва, по-възрастния мъж, всички пръсти на ръцете и краката са отрязани – двайсет разреза.
Освен това торсът е прерязан между ребрата на минимум шест места.
Крайниците са разфасовани в стила на мафиотските убийства – още единайсет разреза.
Монтезано не е преброил всички разрези, но предполага, че са няколко десетки.
Над петдесет индивидуални разчленявания.
При втората жертва, по-младия мъж, положението не е толкова тежко. Но пак има разчленяване в стила на мафията.
Единайсет разреза – включително китките и торса.
В този случай обаче гръдният кош също е отворен – прерязан през средата на гръдната кост. Има необичайни прорези през средата на раменните и бедрените кости. Изглежда, убиецът е бил по-спокоен, не е бързал. Бил е по-обигран.
Или нещо друго?
Монтезано се пита дали убиецът се е опитал да направи нещо с първата жертва, но не е успял. Може би представите му не са се реализирали особено добре на практика.
Или е друго?
Какво?
Професорът сваля очилата и гумените ръкавици и излиза от хладилното помещение. Има нужда да постои на светло. На свеж въздух. Трябва му време и пространство, за да избистри ужасяващите мисли, които се въртят в главата му.
Сяда на една каменна стеничка на шарена сянка в двора на болницата и дневната топлина сгрява смразените му кости и прояснява ума му.
Постепенно отговорът се оформя в главата му.
Убиецът се е опитвал да нареже жертвата си на стотици парчета. На шестстотин шейсет и шест, за да бъдем по-точни. Но не е успял.
Само хирург, месар – или може би самият Монтезано – би могъл да се справи с такава задача.
На патоанатома му хрумва нещо, което го кара да потрепери.
Нещо липсва.
Нещо, от което е сигурен, че водолазите и лаборантите му няма да намерят никаква следа. Нещо, което разложението може да е замаскирало, но не би могло да е разградило напълно.
Черният дроб на жертвите.
Той знае, че ги няма. Кръвта в слепоочията му започва да пулсира.
Защо?
Защо му е на някого да прави такова нещо?
Capitolo XXVI
666 Г. ПР. ХР.
ХРАМЪТ, АТМАНТА
Събрали са се от цялата страна: от бреговете на Тиренско море, от двете страни на река По, от Спина, Мантуа, Фелсина и Атрия. Единственото място, откъдето не е дошъл никой, е Рим. Най-богатите и могъщи мъже на Етрурия влизат в новия храм на Атманта. Но сред тях няма нито един римлянин.
Песна и Кави се отделят от набъбващата тълпа, от перчещите се големци и церемониалните музиканти, свирещи на двойни флейти и многострунни цитри.
– Проклятие! – Магистратът е толкова разгневен, че не го свърта на едно място. – Тези проклети римляни са трън в петата. Отсъствието им е по-вредно, отколкото можеше да е всичко, което биха направили, ако са тук. Мълчанието им е по-оскърбително от надменните им и целомъдрени поучения. Сега ми се иска да бях достатъчно предвидлив и изобщо да не ги бях канил.
Кави посочва към храма:
– Време е да влизаме. Казал ли си на някого, че си поканил римляните, а те не са дошли?
– Не. – Песна овладява гнева си. – Единствените, които знаят за поканата, сте ти и вестоносецът.
– Момчето няма да продума. Аз ще се погрижа за това.
В горичката зад храма Ларция донаглася закривената конична шапка, която е ушила за сина си. Той е облечен с новите си одежди: красива черна мантия с ресни по ръба и дълга черна туника. Бос е и е изходил и запомнил наизуст всяка стъпка, която трябва да направи по време на церемонията.
Майка му е развълнувана:
– Тевкър, чувам флейтите и тръбите. – Целува го и гласът ѝ тъжно потреперва, защото той не може да види гордостта в очите ѝ. – Обичам те, синко. Много се гордея с теб.
Целувката на майка му още не е изсъхнала на бузата му, когато Тетия го прегръща и му пожелава успех:
– Ето, ето тук.
Поставя дясната му ръка на един кол, забит в твърдата земя. Това е началната точка. От тук нататък трябва да се справи сам. Един пропуск, една малка грешка, едно неправилно изчисление и службата ще се превърне в цирк.
Венти извиква от храма. Звучи неспокойно. Разтревожен баща, който би предпочел синът му да не се подлага на подобно изпитание:
– Всички са готови. Чакат те.
Музиката свири. Тъжни струни. Протяжен плач от флейтите. Четиримата помощници на гадателя, забулени с качулки, са застанали на местата си – двама пред и двама зад него. Те ще му помогнат да заколи жертвените овце на новите олтари извън храма, построени така, че кръвта да попива направо в пръстта, за да бъде изпита от божествата на земята.
Тевкър чувства ритъма на музиката. Използва го, за да нагласи своето темпо. Синхронът е изключително важен.
Десет стъпки напред. Обръща се надясно.
Петдесет стъпки покрай стената на храма. Отново надясно в основата на широкото стълбище.
Шест стъпала. Помощниците се разделят настрани. Тевкър застава на централната платформа.
Тълпата аристократи притихва. Той чувства погледите им върху себе си.
Косъмчетата на врата му настръхват. Усеща шестте огромни колони около себе си, стърчащи като гигантски богове. Обръща се с лице към хората. Усеща слънцето върху кожата си. Топло. Зареждащо с енергия. Укрепващо увереността му.
Тевкър разперва ръцете си широко и заговаря:
– В името на свещената троица – в чест на Уни, Тиния и Менрва – смирено обявявам, че аз, нецвисът на Атманта, съм слуга на всички божества. Днес в присъствието на най-благородните смъртни гости от всички краища на Етрурия посвещаваме този храм на вас, славни богове, които толкова милостиво оформяте бъдещето ни в този живот и в отвъдния, който очаква най-достойните сред нас. Всемогъщи богове, които властвате над Вселената и ни съдите, смирено и с тържествено почитание се прекланяме пред вас и ви даряваме тази къща като свидетелство за любовта и верността си. – Тевкър притиска по един пръст върху всяко око. – Моето зрение бе отнето, за да виждам по-ясно. Благодарен съм ви за мъдростта, с която сторихте това, и ви моля сега да напътствате краката и ръцете ми, за да въведа народа и нашите гости във вашия дом и да осветя стаите му като дар за вас.
Тевкър се обръща и наметалото му се поклаща. Влиза уверено между колоните и през двете крила на огромната врата.
Прекрачва прага и с едно движение на дясната ръка хваща новия литуус, който Тетия е изработила за него и е оставила на точно определено място до стената.
Песна и аристократите първи влизат след него. Нареждат се покрай дългата маса от прясно отсечен кипарис по средата на главното помещение. Отрупана е с безкръвни дарове от всякакъв вид. Бронзови и златни статуетки. Вази, урни, купи, керамични изделия с всякаква форма и размери.
Тевкър вдига жезъла си с две ръце. Бавно и величествено го прокарва във въздуха от дясно наляво.
– Тези скъпоценни дарове, изработени специално в чест на всяко божество, са символи на нашата любов, на верността и живота, който ви посвещаваме. Благославям ги във ваше име и ви ги предавам, за да запомните тях и нас, вашите слуги, сега и завинаги...