Песна поглежда крадешком лицата на гостите. Очевидно са впечатлени. Той също. Гадателят ги хипнотизира. Слепотата му придава някаква неочаквана и незабравима аура. На никого дори не му хрумва за отсъстващите римляни.
Всичко върви по план.
Песна знае, че богатите и влиятелни люде ще бъдат още по-привързани към него след пиршествата и речта, която е замислил да произнесе.
Всичко е идеално.
Погледът му се плъзва по масата към централната част, където гордо са разположени солидните сребърни „Порти на Съдбата“, в очакване да бъдат осветени.
Само че ги няма. Дъхът му секва.
Изчезнали са.
Capitolo XXVII
В края на церемонията за освещаване слънцето е започнало да се спуска зад западния скат на новия покрив на храма.
Песна стои в прохладната сянка на един навес и приема поздравленията на аристократите, изнизващи се отвътре, като се опитва да не се разсейва от мисълта за кражбата на най-ценното си притежание.
– Забележителна служба...
– За мен беше истинска чест да присъствам...
– Колко талантлив млад гадател...
Комплиментите се сипят с лекота. Но „Портите на Съдбата“ са единственото, за което Песна е способен да мисли.
Кой би могъл да ги открадне?
Кави говори с няколко перузианци. Може би той? Ларт чака нетърпеливо при колесницата си. Или той? Целе флиртува с Херха, играе си с един кичур от косата ѝ. Той? Тя? Или двамата заедно?
Скулпторката Тетия води задълбочен разговор с Лартуза. Тя? Той?
Да не забравяме нецвиса, осакатения гадател, който днес проведе службата на живота си. Представянето му беше толкова безупречно, че човек не би повярвал, че е сляп. Той?
Кави се приближава до Песна и махва към Ларт и чакащата колесница:
– Трябва да побързаме. Ще бъде от голяма полза, ако изпреварим гостите и ги посрещнем при мината.
Магистратът го поглежда нервно:
– Даровете готови ли са?
– Да. Има достатъчно богат избор за всички. Дори най-алчните ще бъдат задоволени.
Песна отново поглежда Тевкър:
– Претърсете нецвиса. Щателно! Съблечете го гол.
– Защо? – недоумява Кави.
– „Портите на Съдбата“ са изчезнали.
– Какво?
– Няма ги! Лично ги поставих на масата с даровете, за да ги благослови.
Кави се оглежда. Не вижда нищо подозрително.
– Кога са изчезнали?
– Броени мигове преди началото на церемонията. Храмът беше празен, строго охраняван отвън, и само аз имах достъп. Сигурно ги е скрил по време на службата и сега без съмнение възнамерява да ги открадне и да ги продаде някъде далеч, за да започне нов живот с проклетата си скулпторка.
– Ще накарам хората на Ларт да го направят веднага. Ще заповядам и целият храм да бъде претърсен, в случай че са скрити там.
Когато Ларт се връща, след като е дал указания на хората си да претърсят Тевкър, Кави и Песна вече са в колесницата.
– Побързай! – изкрещява магистратът. – Ще бъде признак на неуважение, ако не сме там преди благородните гости.
Кочияшът шибва конете и в момента, в който Ларт скача в колесницата, тя потегля сред облак прах.
– Мини напряко през декумана – заповядва. – По-неудобно е, но е много по-бързо.
Скоро излизат на път, издълбан на коловози. Ларт се забавлява от мисълта как разглезеният му работодател се друса, докато зъбите му затракат.
Не след дълго Кави измрънква:
– Внимавай! Тук отзад все едно има земетресение.
Гърленият смях на Ларт не се чува от тропота на копитата.
И тогава се случва.
Десният преден кон се препъва. Кочияшът дръпва юздите. Другите три животни губят синхрон. Едното колело се удря в камък. Ларт изпада от капрата. Срутва се с главата надолу върху купчина чакъл и по-едри камъни.
Облакът прах се вие около тях в зловеща тишина.
Песна бавно се изправя от преобърнатата колесница, невредим, но бесен. Поглежда гневно Ларт и кочияша, които се надигат от земята, разкървавени и натъртени.
– Идиоти! Малоумници! – Изритва кочияша в бъбреците, после се обръща към Ларт. – Гледай! Гледай! Спиците са счупени. Не става за нищо! – Побутва със сандала си счупеното колело. – Как ще стигна до мината, като колесницата ми е на парчета?
Кави се навежда, за да помогне на Ларт да се изправи.
– Дай да видя окото ти, Ларт. Стой мирно, половината прах от пътя е вътре.
Ларт махва с ръка:
– Нищо ми няма. Чакай да видя колесницата.
Прескача няколко камъка и излиза на неравния път. Един поглед му е достатъчен, за да прецени, че колелото не може да се поправи – трябва да се смени.
– Вземи конете, господарю – казва той и се обръща към вцепенения от страх кочияш. – Разпрегни ги. Дай двата задни, които са по-добри. Действай, че инак няма да се отървеш само с ритници! – Поглежда Кави и Песна. – Ще пратя този стар глупак за ново колело. Когато оправя колесницата, ще я докарам в имението.
Кави се обръща към магистрата:
– Ларт е прав. Оттук ще стигнем до мината за броени минути на кон. Трябва да отидем.
Песна все още е бесен. Счупената колесница е засилила гнева му заради изчезналия сребърен релеф. Зашлевява плесница през окървавеното лице на Ларт.
– Безмозъчно говедо такова! От теб се искаше само да държиш четири коня под контрол. Има проститутки, които биха се справили по-добре.
Отново замахва към лицето му, но мъжагата улавя ръката му във въздуха като муха.
Ларт се втренчва в него. Немигащите му очи святкат заплашително. Може да го убие в този миг – иска да го направи.
Опасявайки се от най-лошото, Кави застава между двамата.
– Ларт, приятелю, спомни си положението си. Овладей се.
По лицето на Ларт се стича кръв. Той пуска смачканата от хватката ръка на Песна.
– Добър съвет, Кави. Благодаря ти. – Взема юздите и ги подава на магистрата. – Поднасям ти извиненията си, магистрате, и те моля да ми простиш. Дано пътуването ти завърши благополучно.
Песна не казва нищо. Дръпва юздите от ръката му, възсяда коня и отпрашва в галоп към хоризонта. Ларт остава загледан в издигащия се към небето прашен облак и се поздравява за самообладанието. Ще дойде моментът на разплатата с Песна. Но не сега.
Все още не.
Но скоро.
32
В НАШИ ДНИ
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
За Вито, Валентина и останалите от отдел „Убийства“ това е най-дългото денонощие в кариерата им.
Само работа. Животът им се е превърнал в безкрайна серия съвещания, срещи и нови местопрестъпления. Отново се събират на заседание в стаята до тази, която вече се е превърнала във втори дом за Карвальо и хората му. По средата на дългата маса са наредени метални кани с кафе, стари бели чашки и чинийки, мътни стъклени водни чаши и бутилки минерална вода, които приличат на небостъргачи в макет на град от урок по трудово обучение.
Майор Вито Карвальо проверява дали всички са тук. Силвио Монтезано и двама от сътрудниците му седят в другия край на масата. Отляво са Роко Балдони и Валентина Мораси. На Вито му се иска тя да не бе идвала. Караше я да си вземе почивка, да поскърби, но тя е убедена, че най-добрата терапия е да се вглъби в работата. Ако имаше време да поговорят насаме, би ѝ обяснил колко пагубна може да е подобна философия.
Специалистите от лабораторията – Изабела Ломбардели и асистентът ѝ Гавино Греко, седят отдясно на патоанатома и в момента водят задълбочен разговор с него за нещо от папката, разтворена пред тях.
Другите столове са заети от командири на екипи, началници на различни смени и онези, които ръководят разпитите на свидетели или отговарят за контактите с прокуратурата.
Последният участник е Том Шаман. Вито дълго мисли дали и доколко да ангажира американеца. Да го използва като съветник експерт беше едно, съвсем друго е да го допуснат до участие в оперативно заседание. В крайна сметка майорът послуша интуицията си и стария принцип, че при разследване за убийство, особено ако става дума за сериен убиец, всеки допълнителен чифт ръце и всеки допълнителен мозък са от полза.