– Сигурен съм – казва, докато се изправя. – Ще отида за малко до тоалетната. Кафето ми дойде в повече.
– Разбира се. Знаеш къде е.
Карвальо изчаква американецът да излезе. Решава все пак да проведе обажданията. Дори ако Том не иска да говори с кучката, майорът би желал да ѝ сподели някои свои мисли и да се поинтересува какво е следващото нещо, за което смята да пише.
Capitolo XXXV
26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.
ПОНТЕ ДЕЛА ПАЛИЯ, ВЕНЕЦИЯ
Амон Бадауи прекарва остатъка от вечерта в игра на хазарт и пиене. Дошъл е във Венеция, за да купува и продава разнообразни стоки, най-вече турски и египетски килими.
Чувства се нестабилен като юнга при първото си пътуване в открито море, и то още преди да се качи в лодката, която ще го откара на тайната оргия. На ъгъла, точно преди „Понте дела палия“, се обляга на една стена и повръща.
Още почиства палтото си от повръщаното, когато вижда Луиза на кея. Сребърната ѝ маска свети на лунната светлина, а от устата ѝ излизат облачета пара, докато говори с един маскиран лодкар на ръба на водата. Най-сетне го забелязва и му махва:
– Амон! Ела, побързай. Закъсняваме!
– Идвам.
Той се оригва мощно и изплюва остатъчния вкус от мазното агнешко, което е ял.
Когато се приближава, вижда малка, но стабилна лодка, завързана за един стълб. Лодкарят му подава кокалестата си ръка.
– Да ви помогна да се качите, господине.
– И сам мога.
Амон го блъсва настрани и почти пада в лодката. Олюлява я и наоколо се разплисква вода. Разклащането е още по-силно, докато сяда.
– Дано да си струва. Да се клатушкам с лодка в този студ! По-добре да бях платил на истинска куртизанка, а не на някаква евтина уличница с желание за среднощно плуване.
Луиза деликатно се качва в лодката. Поставя ръка върху рамото на Амон и сяда до него.
– Скоро ще забравиш това неудобство. Сега ме стопли и развихри въображението си за удоволствията, които ни предстоят.
Лодкарят подкарва лодката. По канала „Сан Марко“ нахлува режещ вятър, когато се насочват на юг.
– Под седалката ще намериш бутилка празничен коняк и маската на нашия гост – казва лодкарят на Луиза.
Амон поставя ръка върху бедрото ѝ. Макар и пиян, се възбужда, когато я докосва. Притиска пръсти между краката ѝ.
– Искам да те чукам тук. Сега. В тази лодка. Стопли члена ми с ненаситната си уста.
Луиза отблъсква ръката му и се опитва да не звучи ядосано:
– Още не. Страх ме е от водата. – Бръква в торбата. – Ето, нека да пийнем.
Амон отпива голяма глътка от сребърната манерка, която тя му подава.
– Почти празна е – измърморва, като я разтръсква презрително.
– Изпий всичко – великодушно отвръща тя.
Амон допива остатъка от огнената течност. Обръща се към лодкаря:
– Трябва да търгуваш с този еликсир. Моите работници биха продали душите си за такъв грог.
Лодкарят се усмихва зад дългоносата бяла маска. Луиза изважда мека вълнена качулка за спътника си.
– Трябва да сложиш това за бала.
Амон взема маската и я разгъва непохватно.
– Кое е отпред? Не виждам дупки за очите и устата.
Тя взема качулката, разгъва я и започва да я нахлузва на голямата му глава.
– Няма дупки.
Той вдига ръце да я махне, но Луиза го стиска за китките.
– Не трябва да виждаш къде те водим – обяснява. – Това е първото правило на празненството, както и при карнавала – анонимността. Ако не го спазим, нямам право да те заведа. Сложи качулката или се връщаме.
Амон се замисля дали да не се възпротиви, но качулката топли, а конякът също си е свършил работата. С възбуда и удоволствие той се подчинява на Луиза, която притиска главата му в скута си.
– Колко остава? – подвиква тя на лодкаря.
Морето е черно като катран, само луната, с размера на нокътче, свети в небето. Лодкарят обаче се ориентира по звездите.
– Завиваме по Канале дела Грацие. Малко остава.
– Добре. – Луиза потреперва и леко разклаща голямата глава в скута си. – Амон. Амон!
Той не помръдва.
Приспивателното е подействало. В безсъзнание е.
37
В НАШИ ДНИ
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
Том Шаман никога не се е чувствал толкова неспокоен.
Поглежда през мрежата на малкото прозорче и вижда, че в главната зала вече се събират журналисти, бърборещи като картечница на италиански.
Покрай стените на стоманени конзоли са подредени телевизионни прожектори и помещението е осветено в свръхестествено бяло. Пред двете катедри, сгъчкани една до друга на издигнатия подиум, е посадена гора от микрофони.
Майор Карвальо потупва Том по рамото.
– Ще се справиш – окуражава го. – Вярвай ми.
Обръща се към двайсет и осем годишната преводачка на службата, Орсета Кристофанини, и я пита на италиански дали е наясно какво ще говори Том.
– Да. Ще им каже, че дълбоко съжалява, че синьорина Ричи е огласила интимната им връзка. И също че в интерес на настоящето разследване смята да се въздържи от допълнителни коментари.
– Va bene. Да се надяваме, че ще се получи. – Вито се съмнява, че Том ще се отърве толкова лесно. Оглежда се. – Къде е лейтенант Мораси?
Преводачката свива рамене:
– Може би вече е в залата.
Вито няма време да проверява. Говорителката на карабинерите Бела Ламбони отваря вратата и обявява:
– Трябва да започваме, майоре. Вече закъсняваме с десет минути и хората нервничат.
Той знае колко е важно да не настройваш журналистите срещу себе си.
– Добре, хайде.
Том влиза в залата и се качва на подиума. Нервите му са изпънати. Ламбони, четиридесетгодишна медийна ветеранка, задвижва нещата, като обяснява как ще протече пресконференцията. Накрая посочва, че след края на изказванията ще бъде разпространено писмено изявление за пресата. После представя Вито.
Майорът присвива очи под горещите ярки прожектори и започва:
– Донесохте лятото в нашата студена зала, за което ви благодаря. – Журналистите леко се подсмихват. – И ви благодаря за присъствието днес. – Полага усилие да си придаде сериозен вид. – Имам нужда от помощта ви, приятели. Разследваме жестоко убийство на петнайсетгодишно момиче. Някои от вас вече са написали важни статии за това.
Докато говори, Ламбони показва голяма снимка на момичето.
– Това е Моника Видич. Сега трябваше да си е у дома в Хърватия. Вместо това лежи в нашата морга. Обезобразеното ѝ тяло беше открито под моста на канал „Сан Джакомо дел’Орио“ от местен гражданин и Том Шаман, който е бивш свещеник от Лос Анджелис. – Вито кимва към Том и се усмихва с най-любезната си усмивка. – Синьор Шаман вече е добре известен на мнозина от вас. Името му е било на заглавните страници на вестниците, след като е рискувал живота си, за да спаси една млада жена в Америка. Отскоро той помага и на нас. Защо потърсихме съдействието му? Първо, защото е бил на местопрестъплението при откриването на трупа, и второ, защото от практиката си в Калифорния е натрупал опит, който ни е полезен.
Вито се надява с това да е изчерпал обясненията, но един брадат телевизионен репортер извиква:
– Екзорсист ли е? Чухме, че е ловец на демони и сте по следите на сериен убиец сатанист.
Карвальо подигравателно поставя ръка на ухото си и се навежда напред, сякаш не е чул:
– Scusi? Правилно ли чух? Сатанисти, екзорсисти, серийни убийци? Мисля, че сте сбъркали пресконференцията. Тази вечер бих искал да използваме помощта ви, за да привлечем вниманието върху случая „Моника Видич“. – Вито вдига една черно-бяла снимка. – Попитайте читателите и зрителите си дали някой ще разпознае това момиче. Ако са я видели някъде, с някого, нека да съобщят. Всяка информация ще ни бъде от полза. Някой може да я е видял с убиеца.
Една радиорепортерка към четиридесетте се изправя.