На въжето е вързано голо, обезобразено тяло на млада жена.
ОСЕМ ЛУНИ ПО-КЪСНО
666 Г. ПР. ХР.
Capitolo III
АТМАНТА
Тевкър и Тетия седят един до друг пред колибата си и наблюдават есенната зора, която постепенно осветява красивия етруски хоризонт. Огненооранжево, бледо лимоновожълто и наситено черешовочервено обагрят далечните гори.
Вече никой от двамата не спи добре.
Повечето сутрини седят тук, хванати за ръце, облегнати на стената на скромната си къщичка, която Тевкър бе построил от груби греди, тръстика за покрива, сплетени клони и теракотена каша.
Все пак не могат да се оплачат.
Бяха се измъкнали.
Нещото, за което никога не говорят – сигурни са, че са се измъкнали.
Тетия обляга глава на рамото на мъжа си:
– Съвсем скоро ще седим тук с детето си и ще му показваме красотата на света.
Поставя ръката му на корема си, като се надява и той да почувства магията от ритането на бебето вътре.
Тевкър се усмихва. Но това не е изражение на развълнуван бъдещ баща. То е изражение на съпруг, който се опитва да бъде смел – който се тревожи, че нероденото дете може и да не е негово, а на мъжа, който я е изнасилил.
Тетия стиска ръката му.
– Виж, само боровете в свещената горичка са запазили зеления си цвят. Всичко друго е пламнало от огъня на боговете.
Той проследява погледа ѝ към дърветата и се опитва да потисне нарастващата си омраза към детето в утробата.
– Сезонните пожари прочистват земята за бъдещите посеви.
– Такова видение ли си имал, съпруже?
Той се усмихва:
– Това не е ясновидство, това е факт.
Тя го прегръща и замълчава. Мълчанието често е най-доброто за тях в тези дни. По някакъв начин то като че ли ги сплотява, лекува раните, за които не смеят да говорят.
Слънцето излива в долината златна светлина – сладкия сироп на една съвършена утрин. На склона на отсрещния хълм се появява тъмна сянка. Търкаля се като канара.
Тевкър я вижда първи. Вглежда се напрегнато. Примигва. Моли се да греши. Може би е голяма птица или дива котка, чиято черна сянка преминава по обагрената в сламеножълто земя.
Не греши.
Устата му пресъхва.
Тетия изпъва гръб, отмята дългата си черна коса от очите и се взира в ярката светлина.
От другата страна на хълма има само една къща. Само един човек, който би изпратил конник оттам толкова рано сутринта.
Тъмният силует расте. Спира в дъното на долината.
Тевкър знае, че конникът гледа тях. Готви се за тях.
Идва за тях.
Capitolo IV
Конникът в подножието на хълма е Ларт. Ларт Палача. Ларт – човекът, всяващ най-много страх в Атманта.
Има много причини да се боиш от тази планина от мускули, изпълняваща заповедите на господаря си – магистрата Песна. Първо, Ларт убива. Екзекутира хладнокръвно в името на местното правосъдие. Второ, изтезава, пак по заповед на господаря си. Трето, и може би най-плашещо, всяка зловеща задача от неговата работа му носи удоволствие.
Обзет от такива мисли, Тевкър се подчинява на мрачното нареждане на Ларт, оседлава коня си и тръгва с него. Младият нецвис се замисля и за магистрата Песна. Този човек е млад и мразен. Богатството му идва от наскоро разработените сребърни мини и древното изкуство на политическите интриги. Както всички политици и той не е такъв, какъвто изглежда. Външно е благороден човек, търговец и стълб на обществото. В действителност е продажен, развратен звяр, алчен за власт.
Влизат в оградената с каменни зидове градина на Песна и Ларт завежда Тевкър в огромна зала с под, покрит със странни млечнобели каменни плочи. Палачът го оставя с някакъв роб, толкова млад, че изглежда на сто луни от деня, когато ще му се наложи за първи път да се обръсне. Сърцето на Тевкър тупти тревожно, коленете му треперят. Толкова време след случилото се той е сигурен, че никой не е заподозрял нито него, нито Тетия за убийството в свещената горичка. Опитва се да се успокои, като оглежда разкоша, с който е заобиколен. Мебелите са изящно изработени от различни видове дърво, някои са избелени и покрити с дебели кожи, други са боядисани в червено и кафяво с извлеци от различни горски плодове и растения като брош. Покрай стените са подредени бронзови статуи в естествен размер, изобразяващи оратори, работници и роби. Стаята е оживена със стенописи на танцьорки, музиканти и гуляйджии. Във всеки ъгъл има огромни амфори, гледжосани в черно и изрисувани със златни орнаменти във формата на листа. Двама роби отварят голямата украсена с мрежа от дърворезби двойна врата и бързо влизат в залата. Сърцето на Тевкър се разтуптява двойно по-бързо. Робите се засуетяват да оправят кожите и възглавничките върху едно голямо дървено кресло с висока облегалка, където ще седне магистратът.
Песна влиза.
Той е висок и красив мъж и носи дълга тога от блестяща материя, непозната за Тевкър. Дрехата е закрепена на едното рамо с тока, напомняща стисната женска ръка. Краката му са обути в изящни кожени сандали със сребърни закопчалки.
Песна поглежда Тевкър, после – с неодобрение, бронзовото огледало, което носи в изпънатата си ръка.
– Имаш добър тен – отбелязва. – Слънцето не е милостиво към моята кожа. Изсушава я, зачервява я и я кара да сърби. Но с бледа кожа човек изглежда така, сякаш белият дух на смъртта ще го отнесе в гроба всеки момент. – Магистратът сяда на креслото. – Ти как мислиш, гадателю?
Тевкър се опитва да си придаде спокоен тон:
– Боговете са ни сътворили такива, каквито сме. Нашата външност не се нуждае от други промени освен от онези, на които те решат да ни подложат.
– Така е. – Песна поглежда още веднъж огледалото и кимва на единия роб. – Тази вечер се погрижи това да бъде добре излъскано с кост от сепия и пемза. Искам утре да се видя в по-добра светлина.
Робът се оттегля бързо и магистратът отново насочва вниманието си към младия гадател, който се възхищава на една бронзова статуя.
– Според моите придворни аз притежавам най-богатата колекция от произведения на изкуството извън Гърция. Мисля, че бих могъл веднъж годишно да я показвам на поданиците си. Как смяташ? Дали този жест ще ми спечели благоволението на боговете?
Тевкър е отвратен от суетността на този човек, но знае, че трябва да внимава какво говори.
– Покровителят на изкуствата дарява светлина не само на своите съвременници, а и на онези, които ще наследят земите ни в бъдеще. Следователно за такова благоволение боговете биха те възнаградили в отвъдния живот.
– Хубаво. Това исках да чуя.
– Същевременно, господарю, ако позволиш дързостта да добавя... – Тевкър оглежда залата. – ... би било разумно да събереш и произведения, посветени на самите богове, а не само такива, изобразяващи смъртни.
– Ще потърся такива творби – измърморва замислено Песна. – Благодаря за съвета.
Тевкър добива достатъчно самоувереност, за да изпробва късмета си:
– Жена ми е скулпторка. С удоволствие би те посъветвала или изпълнила някоя твоя поръчка.
– Ами, прати ми я тогава – сопва се раздразнено Песна. – Но не съм те повикал, за да ми натрапваш услугите на жена си, а за нещо по-сериозно.
Магистратът заобикаля нецвиса в полукръг, като се вглежда изпитателно в лицето му. Стомахът на Тевкър се свива.
– Имам проблем, гадателю, и се нуждая от съвета ти и от одобрението на боговете.
– Ще положа всички усилия да помогна, господарю.
Песна се приближава и се втренчва заплашително в очите му.
– Хубаво е да положиш всички усилия. Дано да са достатъчно.
Замълчава и оглежда изпитателно лицето на младия гадател. Тевкър се надява господарят да не види страха в очите му. За Песна страхът е по-важен от уважението.
– Етрурия се разраства – продължава магистратът. – Към нея се присъединяват все нови и нови владения и населението наближава една трета от милиона. Имам нужда от нови земи, нови предизвикателства, иначе Атманта ще си остане тръстика на речния бряг, а трябва да бъде гора, простираща се докъдето поглед стига. – Отново се втренчва в Тевкър. – Разбираш ли нуждите и амбициите ми, предаността ми към идните поколения?