Членовете на семейството му влизат и излизат, минават около него като река около скала. Обядват, вечерят и накрая си лягат, развеселени от вглъбението му.
Постепенно, от книга в книга, той проследява дирите на плочката.
Сигурен е, че буквите са етруски. Открива една примерна азбука, съставена от древни учени, но не намира смисъл в никоя от изброените от тях думи. Когато очите му започват да се уморяват, вече му става ясно, че експертите си противоречат взаимно за основата на езика. Някои, като доминиканския монах Анио да Витербо, твърдят, че има общи корени с еврейския; други го свързват с гръцкия, а мнозина считат, че произхожда от Лидия, на изток.
Никоя от тези теории не помага на уморения Ермано. Той оставя проблемния надпис на една страна и преглежда книга след книга за рисунки, сходни с тези, които монахът е скицирал на рисунката. Не след дълго се убеждава, че първоначалното му предположение е било правилно – това е ясновидец, жрец, харуспекс, нецвис.
Когато първите лъчи на новия ден проникват през мръсните прозорци в дома на Бухбиндерови, очите на Ермано са червени като сурово месо. Вратът го боли и той отчаяно се нуждае да се изпъне в леглото и да си почине добре.
Уморено прелиства последната от древните си книги. Изведнъж вижда това, което търси.
В една прашна, намачкана книга с митове и легенди попада на Плочите от Атманта – легендата за ослепелия гадател Тевкър и жена му – скулпторката Тетия.
47
В НАШИ ДНИ
ХОТЕЛ „РОТОЛЕТИ“, ВЕНЕЦИЯ
Два през нощта.
Силно думкане по вратата събужда Том от дълбокия сън.
Той скача от леглото с разтуптяно от шока сърце.
– Кой е?
Никой не отговаря.
Отново се чува думкане.
Том вече е нащрек. На пръсти. Съвсем разсънен. Животът в Комптън го е подготвил за такива изненади. Отваря рязко вратата, готов да се разправи с натрапника, който и да е той.
Валентина Мораси пада през прага в стаята.
Залита напред и Том едва успява да я хване навреме.
Лъха на алкохол. Бяло вино, ако се съди по миризмата. Косата ѝ е безумно разрошена, а гримът – толкова размазан, че около очите ѝ има тъмни кръгове като на панда.
– Спокойно. Внимавай.
Той ѝ помага да се изправи и с крак затваря вратата зад себе си. Тя измрънква нещо неразбираемо и се довлича до леглото.
Том я придържа внимателно, притеснен да не падне. Изведнъж осъзнава, че не носи нищо друго освен черните боксерки от Тина.
– Извинявай.
Оставя я на леглото и бързо взема панталона си от облегалката на един стол. След като се обува, отново я поглежда:
– Добре ли си?
Тя вяло се усмихва. Очевидно е, че изобщо не е добре. Том бързо отива за чаша вода и ѝ я подава.
– Ето, изпий това. Ще ти стане по-добре.
Валентина отпива съвсем леко, после просто държи чашата във въздуха.
– Съжалявам – много извинявай, че те събудих. Просто не мога да остана сама тази нощ.
Изведнъж му се струва по-объркана и смутена, отколкото пияна.
Том се приближава и вдига чашата към устните ѝ.
– Няма проблем – успокоява я. – Хайде, изпий водата. Нямам кафе, тъй че само с това мога да ти помогна да изтрезнееш.
Тя блъсва ръката му.
– Не искам да изтрезнявам. – Поглежда го жално. – Полудявам, Том. Болката е прекалено силна. Имам чувството, че ще се счупя, просто ще се разпадна на милион парчета.
Той взема чашата, оставя я на пода и прегръща Валентина. Тя опира лице на голото му рамо, сякаш самото докосване на друг човек ѝ носи облекчение. Том я притиска до себе си и изчаква да излее чувствата си.
Всичко започва с лекичка въздишка – като първия шепот на новороден бриз, после бързо прераства в мощна, продължителна буря от хлипане. Валентина се притиска в него толкова силно и плаче толкова безутешно, че всичките мускули започват да я болят от напрягането.
Когато свършва, той кавалерски ѝ отстъпва леглото си и излиза да се поразходи, за да я остави известно време насаме. Небето е катраненочерно. Шепа звезди блещукат като диаманти върху черно кадифе. Улиците са призрачно пусти и в дълбоката тишина Венеция прилича на изоставен филмов декор. Том размишлява известно време за мъката на Валентина и опасностите, които ѝ предстоят, докато се научи да приема, че в кариерата си ще се сблъсква с много смърт и зло. Замисля се за момент за Тина: за предателството ѝ към него и – за да бъде честен – за това колко му липсва и как умът му изигра шега, като си въобрази, че я вижда на Изола Марио. Мисли и за една друга жена.
Мера Тийл, нахаканата лична асистентка на милиардера.
Когато Том се промъква на пръсти в стаята, Валентина вече спи. Той я загръща със завивката, изключва лампата, взема телефона си и пак излиза.
Мера Тийл, приказливката с татуировка на сълза, каквато Том е виждал преди повече от десетилетие на лицето на друг човек – един осъден на смърт затворник в „Сан Куентин“.
Бяха го разквартирували в затвора за два месеца да помага на изгубените души, попаднали в чистилището на процеса за обжалване, което поддържаше надеждата им до последния момент, преди екзекуторът да навие ръкава и да инжектира във вените им подготвената фатална доза калиев хлорид.
Един силно агресивен, но по странен начин харизматичен младеж имаше татуирана сълза като тази на Тийл.
Ларс Бейл.
Бейл беше талантлив и запален художник. Веднъж, като наказание, че не е спазил някакво дребно затворническо правило, надзирателите бяха претърсили килията му и бяха конфискували всичките му картини и материали за рисуване. Бейл си бе отмъстил, като бе нарисувал на стената портрет на директора на затвора със собствените си екскременти.
Том беше ходил при Бейл общо двайсетина пъти. Въпреки че според правилото не трябваше да разпитва за престъпленията на затворника, Том знаеше. Надзирателят, който го придружаваше при едно от посещенията, описа Бейл като втория Чарли Менсън. Бил полудял от вземане на ЛСД и водел секта, която отвличала туристи от увеселителни паркове и ги убивала – пресата ги наричаше „Убийства от Дисниленд“.
След като убиели жертвата, Бейл и последователите му омазвали с кръвта олтара на някоя църква в Лос Анджелис.
48
„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ
Джери Макфоул, директорът на затвора „Сан Куентин“, тъкмо се кани да тръгва за голф игрището, когато му съобщават, че го търси някой си Том Шаман.
Макфоул се усмихва и казва на секретарката да го свърже. Той добре си спомня Том – дръзкия млад свещеник, който обикаляше затворниците и споделяше любовта му към бокса. Директорът дори му позволяваше да изиграе някой и друг рунд с по-надеждните затворници. Освен това Том се оказа много полезен.
– Директор Макфоул на телефона.
– Господин директор, извинявам се, че ви безпокоя. Том Шаман се обажда, или отец Том, както бях навремето. Не знам дали ме помните. Аз...
– Разбира се, че те помня. Оня точен ляв удар, направляван от самия Бог! С какво мога да ти помогна, Том?
– Имате ли все още затворник на име Ларс Бейл?
– Да. – На директора не му се налага да проверява. – При нас е. Но за щастие, няма да е за дълго. Заповедта му дойде.
Том никога не е приемал смъртното наказание и небрежното държане на директора го стъписва за момент.
– Там ли си, Том? Не те чувам. Ало!
– Тук съм. – Том отново мобилизира мислите си. – Бейл още ли рисува?
Директорът поглежда часовника си и изключва компютъра.
– Като луд. Има картини за цяла галерия. Сигурно ще се наложи да му вземем четката със сила, преди да го отведем към стаята за екзекуции.
– Има ли право на разговори? Можете ли да уредите да говоря с него?
В гласа на Макфоул се появява подозрителност:
– За какво става дума, Том? Всичките му молби за обжалване бяха отхвърлени.
Том не е много сигурен как да отговори. За какво всъщност става дума? За някаква странна връзка, която e нaправил между серия убийства в Лос Анджелис преди близо петнайсет години и няколко съвременни убийства във Венеция, в които явно се преплитат сатанински мотиви? Звучи твърде безумно, за да го каже.