– Господин директор, намирам се във Венеция, в Италия. Помагам на карабинерите в разследването на едно убийство. Мисля, че Бейл може да ни бъде полезен.
Макфоул отново поглежда часовника си. Вече закъснява. Ако се опита да уреди разговора тази вечер, със сигурност ще пропусне голфа.
– Утре, Том. Обади ми се утре в 18,00 ваше време. Ще видя какво може да се направи.
– Благодаря. – Том се кани да затвори, но изведнъж му хрумва още един въпрос. – Извинявайте, господин директор, още нещо. Казахте, че вече има дата за изпълнение на смъртната присъда.
– Да.
– Кога? Колко време остава?
Макфоул не успява да се сдържи и се изкисква:
– Не знам дали писарушките в министерството са го направили нарочно, но копеленцето ще се срещне със създателя си в шест сутринта на шести юни. Шест, шест, шест. Само след шест дни. Какво иронично съвпадение, дано да му хареса.
Capitolo XLVI
„ТЕРА САН ВИО“, ВЕНЕЦИЯ
Танина седи в обзаведения с плюш апартамент на една приятелка в „Сестиере ди Дорсодуро“. Разклаща бялото вино в синкавозелена чаша от муранско стъкло с форма на лале и ѝ се приисква и тя да беше независима жена, която се издържа сама.
Въпреки това не завижда на Лидия Фратели нито за една лира.
Огненокосата Лидия е по-голямата сестра, която винаги е искала да има – най-близката ѝ приятелка и единствената, на която може да каже всичко. Тази вечер Танина ѝ разказва от игла до конец всичко за трудната си връзка с Ермано.
– Честно ти казвам, станал е невъзможен клюкар! Миналата седмица ми разказваше злобни – и сигурна съм неверни – слухове за синьор Гатусо.
Приятелката ѝ навежда тяло напред, на лицето ѝ се изписва любопитство.
– Какви слухове? От доста време не съм чувала нищо пикантно.
– Не е забавно. Ермано обвини Гатусо – без никакво основание, държа да добавя – че държал множество куртизанки.
Лидия се разсмива.
На Танина не ѝ е смешно.
– Ермано няма никакво приличие, държи се като квартална клюкарка. Това ли е човекът, за когото мисля да се омъжа? Не смятам.
Възмутено отпива глътка вино.
– Мила моя приятелко, Ермано е ангел. Имаш страшен късмет с това момче. Трябва да простиш и да забравиш безумните му приказки, както би простила на малко дете, ако си изпусне езика.
– Ама той не е малко дете! Или поне не би трябвало да бъде.
Приятелката ѝ завърта очи.
– Той е дете. Всички мъже са деца. Външно може да остаряват и да погрозняват, но завинаги си остават деца. Като менструацията мъжката незрялост е едно от неизбежните проклятия, които жената трябва да изстрада.
Танина се засмива и сяда върху стъпалата си.
– Ами Гатусо? Моят развратен работодател и провалената бащинска фигура в живота ми, и той ли е малко дете? И върху него ли трябва да разпростра безграничната си готовност да прощавам?
– Трябва. Познавам Лауро Гатусо почти толкова дълго, колкото и ти. Той е привлекателен, сладък флиртаджия и при такава скучна жена мисля, че има пълно право да търси удоволствие извън леглото ѝ.
Танина се намръщва:
– Синьора Гатусо не е скучна! – Замълчава замислено за секунди, после изражението ѝ се смекчава. – Е, добре де, може би е мъничко досадна. Но защо мъжете винаги мислят с пенисите си? Защо една жена не им е достатъчна?
Лидия отмята една къдрица, паднала върху лицето ѝ.
– Ох, стига! Мъжете не са толкова различни от нас. И ние започваме да се отегчаваме с някой любовник и лягаме със следващия, като понякога забравяме да се разделим със стария, преди да сме сигурни, че искаме да бъдем с новия.
– Говори за себе си. – Възмущава се Танина. – Аз със сигурност не правя така. – Отпива глътка вино, но все пак не успява да сдържи усмивката си. – Да, знам, че преди и аз бях такава – малко. Но вече не съм. Или поне се надявам, че не съм. Ако Ермано поправи грешката в поведението си, той е единственият мъж, с когото искам да бъда.
Лидия заръкоплясква иронично.
– Тогава или приеми поведението му за добро и вече поправено, или за невъзвратимо погрешно, Танина! Трябва да продължиш напред и да престанеш да мислиш за тези глупости.
– Не и докато не се извини.
– Ама той не се ли извини?
– Не го е направил и не иска.
– Ти поиска ли да се извини?
– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.
– Защо?
– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.
– Проучване ли? Какво проучване?
Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:
– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.
– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.
– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.
– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.
Танина поглежда развеселено приятелката си:
– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво – включително относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.
– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво ѝ е толкова специалното на реликвата на Ермано?
– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е негова – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.
Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:
– Гадост!
– Ермано мисли, че е част от нещо, наречено „Портите на Съдбата“.
– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.
– И за Ефран. Той също иска дял.
Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.
– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?
Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е трапунто уомо – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е трапунто дона – женска, в кремаво и сребристо.
Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:
– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.
Лидия слага мъжката маска пред лицето си.
– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал. Разюздан. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.
Capitolo XLVII
1778 Г.
КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ