Разкритията на евреина Ермано го потресоха. Разтърсиха го до дъното на душата му. Килията му се струва единственото безопасно място, където да се свие и да размишлява.
И той размишлява.
Все още му се струва подозрителен начинът, по който евреинът и другите двама се опитваха да изкопчат повече информация за плочката. Търговци! Нямаха търпение да го подмамят да им я продаде – несъмнено за нищожна част от истинската ѝ стойност, за да предложат част от семейната му история за продан из цяла Европа, докато намерят онзи, който е готов да даде най-висока цена. Освен гняв Томазо изпитва разочарование и тъга. Надяваше се търсенето му да доведе до някакви отговори. Вместо това възникнаха още въпроси. И то обезпокоителни.
Дали майка му е била свързана по някакъв начин с окултното?
Надява се, че не е. Той отново си спомня думите в писмото: нещо, което трябва да пазиш не само с цената на живота си, а и на душата си. Значението му е твърде голямо и твърде сложно, за да бъде обяснено в едно обикновено писмо. Изглежда, че е знаела, че плочката има връзка със злото, дори със Сатаната, но дали е действала с добри намерения? Той болезнено присвива очи, когато си спомня заръката ѝ: Никога не се отделяй от този предмет.
Верни ли са легендите от книгата на евреина? Дали наистина неговата плочка има някаква свръхестествена сила, която ще се освободи, ако бъде събрана с другите две?
Неговата плочка. Той осъзнава, че мисли за нея като за своя собственост. Безспорно тя му принадлежи. Принадлежала е на семейството му поколения наред. А сега не е при него. Той не оправда доверието на майка си. Единственото, което тя го помоли, а той не направи.
Томазо изпитва чувство за вина и нарастващ гняв към абата, задето му я отне.
Опитва се да се успокои с мисълта, че ако тя има потенциал да бъде инструмент на злото, може би е по-безопасно да стои при абата и в ръцете на Светата католическа църква, а не при него.
Но пък тъмниците и стаите за изтезания на инквизицията са пълни с продажни свещеници.
Той бръква под леглото, за да извади кутията и пак да прочете писмото. Може би в посланието на майка му има други неща, които ще бъдат по-разбираеми.
Ръката му напипва само прах. Застава на колене и започва да рови под леглото. Няма нищо.
Килията е толкова тясна, че са нужни едва няколко секунди, за да разбере, че кутията и писмото са изчезнали. Без съмнение са взети по нареждане на абата.
Но защо?
Томазо има чувството, че ще се пръсне. Утре ще отиде при абата и ще си поиска вещите обратно. Ще го направи, каквото и да се случи после. Независимо от последствията. Главата го заболява от напрежение. Той духва единствената свещица в килията, ляга в мрака и си пожелава да заспи.
Въпреки вътрешните си терзания, Томазо е изтощен и скоро дрямката го отнася – тъмна и дълбока, като вълните, през които обича да гребе.
Изведнъж чува шум. Гласове.
Думкане.
Блъскат се врати. Тичат хора. Настава паника. Томазо става от скърцащото легло и отваря вратата.
– Пожар! Пожар!
Един от монасите притичва покрай него; лицето му издава паника.
Бос, Томазо хуква след него. Отвън хангарът за лодки гори. Оранжеви и червени пламъци поглъщат черните греди, поправени собственоръчно от него. Кофите с катран, които е свалил от лодката, горят като факли; съдържанието им несъмнено е разлято из цялата сграда.
Няколко монаси хвърлят вода в пламъците. Напразно. Хангарът не може да се спаси. Най-доброто, което могат да направят, е да ограничат огъня.
– Братя! Братя! Елате с мен.
Томазо завежда няколкото готови да помогнат до купчината с компост. Започват да карат с колички вонящите гнили листа до границата на огъня и изграждат мокра черна стена, която го спира. Томазо е доволен от успеха.
– Сега да докараме още. Гребете с лопатите пръст и от най-мократа част на компоста и хвърляйте срещу пламъците, за да ги потушим.
Братята работят всеотдайно под негово командване, правят щафета; копаят, пълнят колички, тичат да изсипят гниещия компост и се връщат за още.
До изгрев слънце огънят е потушен.
Със зачервено лице, скъсано расо и изтощен до крайност, Томазо ляга на тревата пред манастира. Гърбът го боли от копането; гърлото му дращи от дима и от викането.
– Брат Томазо!
Гласът се чува зад него. Той се обръща и вижда абата.
Изправя се с мъка. С началника на манастира има още двама братя. Лицето на абата е сериозно.
– В канцеларията ми, братко. Веднага! – заповядва той.
51
В НАШИ ДНИ
ТАЙНИЯТ АРХИВ НА ВАТИКАНА
Алфредо Джордано изобщо не бе изненадан, когато Том Шаман го помоли да проникне – само веднъж – във влажното подземие на тайния архив.
Това, което го озадачи, е, че се съгласи. Убеди го аргументът, че макар в наши дни архивът да е по-скоро частен, отколкото таен, ако карабинерите поискат право на достъп по официалния ред, Ватиканът ще ги размотава с бюрократщини до Второ пришествие.
И така сега Алфи отива към входа на архива до Музея на Ватикана през „Порта ди Санта Ана“ на улица „Порта Анджелика“. Навлиза в студените коридори и гърлото му се свива от страх. Знае, че когато бъде разкрита двойната му игра – защото той съзнава, че дори днес да успее, ще трябва да се изповяда за действията си – ще бъде наказан строго, може би дори уволнен.
За негов късмет, познава добре безкрайните коридори и зали, а също и някои от служителите там. Като библиотекар Алфи често контактува с архиварите, предава им за съхранение нови документи и книги и дори се е виждал с главния архивар, кардинал Марк ван Беркел.
Когато наближава целта си, той отново се замисля за главния проблем, пред който е изправен. Хората с достъп до архива трябва да спазват строги ограничения, като главното от тях е, че дори упълномощените посетители нямат право да ровят по рафтовете и да търсят каквото поискат и е абсолютно забранено да се изнася каквото и да било. С други думи, Алфи трябва да знае точно коя книга или документ иска – а той не знае – и трябва да изчака някой да му ги донесе.
Стиснал тетрадка с емблемата на Ватикана и няколко каталожни папки от общата библиотека на Светия престол, той се приближава до млад стажант с люспеста кожа и рибешки очи на натовареното главно гише.
– Аз съм отец Алфредо. Идвам от главната библиотека и трябва да проверя един документ.
Рибешкия поглед поставя пръстите си върху компютърната клавиатура пред себе си.
– Имате ли каталожния номер?
Алфи отваря тетрадката и разлиства няколко страници, после я обръща към колегата си, за да препише номера.
Компютърът почегъртва, докато търси. Архиварят присвива очи и се вглежда в монитора.
– Чакайте да пробвам друго търсене. За какво става дума?
– Един етруски документ, който подсказва, че външният вид на ранните църковни олтари може да е бил повлиян от един древен предмет.
Рибешкия поглед изсумтява и пак затраква по клавиатурата.
– Съжалявам, не мога да го намеря. Кога го изпратихте?
И така, в продължение на половин час Алфи измъчва младия архивар. После, когато преценява, че моментът е дошъл, удря с ръка по плота като човек, чието търпение се е изчерпало.
– Това е безобразие – заявява на висок глас. – Трябва да говоря с кардинала. Не може така да се губят документи.
Архиварят го поглежда уплашено. Плахо посяга към вътрешния телефонен указател.
– Чакайте! – прекъсва го Алфи, като се опитва да звучи ядосан, но разумен. – Не искам да създавам проблеми, нито на вас, нито на себе си. Нека да говоря с архиваря, който подрежда тази част от хранилището. Ако му опиша документа, сигурно ще си го спомни. – Посочва компютъра. – Понякога тия машини не вършат много работа.
След пет минути Алфи е зад бариерите, между рафтовете, на които се пазят счетоводни отчети, документи за дарения, дипломатическа кореспонденция с чужди правителства и хиляди други тайни.