– Накратко, всички най-катастрофални събития – обобщава Вито.
Алфи кимва:
– Много е удобно да се обвиняват Плочите. Злото е навсякъде, а тези плочки са просто един негов символ.
– Наричате ги „плочи“ – уточнява Валентина, – а не „Портите на Ада“.
– Получили са алтернативните си названия сравнително късно, някъде през ХVII или ХVIII век. Затова е по-уместно да ги наричаме Плочите от Атманта.
– Отче, мислите ли, че сатанистите биха убили, за да се сдобият с тях?
– Майоре, дори в самата Църква има хора, които биха убили за тях.
– Тук бяха убити няколко души – споделя Валентина, като поглежда шефа си, за да се увери, че може да продължи. – Едната жертва беше петнайсетгодишно момиче, чийто черен дроб бе изваден. Може ли това да е свързано по някакъв начин с плочите?
– Може би – замислено отговаря Алфи. – Тетия, жената на Тевкър, е била още в юношеска възраст – може би около петнайсет, когато е родила детето им. За това дете сатанистите вярват, че е синът на Луцифер. Принасянето в жертва на момиче около тази възраст би имало ритуално значение.
– Ами черният дроб? – настоява Вито.
– Според легендата Тетия извадила черния дроб на мъжа, който я изнасилил. Затова, като повтарят символично действията ѝ, изваждайки нечий черен дроб, те може би си представят, че възстановяват духовния баланс и постигат възмездие.
Валентина задава следващия въпрос малко колебливо:
– А кръвта или черният дроб на свещенослужител биха ли имали някакво ритуално значение?
– Разбира се – малко троснато отговаря Алфи. – Проливането на кръвта на някой Христов воин винаги е триумф за тези хора. Имайки предвид, че самият Тевкър е бил нецвис – един вид жрец – сами разбирате, че това също би могло да бъде важно за тях, особено в церемония по случай събирането на всички плочки и отварянето на портите към ада.
– Някой бивш свещеник би ли им послужил?
– Да – отвръща Алфи и се намръщва.
Вито е убеден, че следващият въпрос на свещеника ще е защо го питат такива неща, но в този момент вратата се отваря и Нунчо ди Алберто подава глава в стаята.
– Scusi! Майоре, извинявайте, но трябва да ви кажа нещо спешно.
Вито излиза. Нунчо държи някакви листове. Изглежда развълнуван.
– Мисля, че открих кой е собственикът на една от плочките – казва той.
Вито го поглежда изненадано.
– Кураторът на „Скуола гранде дела мизерикордия“ във Венеция каза, че чул за сребърна етруска реликва с образа на млад жрец, която била продадена преди пет години в Австрия или Германия.
– Това е средната плочка – възкликва Вито, след като напряга паметта си.
– Да. Това е добра следа. Вижте...
Нунчо му показва фотокопие от брошурата за търга, на която е нарисувана сребърна плочка.
Вито дръпва листа от ръката му и очите му светват.
– Браво! Отлично си се справил. Чакай да го покажа на свещеника от Ватикана.
Връща се в стаята.
– Отче, погледнете! – Подава му фотокопието. – Какво ще кажете за това?
Алфи веднага я познава:
– Това е средната плочка – онази, на която е изобразен нецвисът Тевкър. Къде...
Алфи не успява да довърши въпроса, защото Вито вече е навън. Връща листа на Нунчо.
– Свещеникът потвърди, че е една от плочките. Кой е собственикът?
Нунчо не смята да съкращава историята. Иска да опише подробно всички усилия, с които е постигнал успеха си.
– Кураторът се оказа прав. Открих, че е била продадена в Доротеума във Виена – една от най-старите аукционни къщи за произведения на изкуството в света, известна с дискретността си.
– Кой? – нетърпеливо повтаря Вито.
– Купена е анонимно от германски колекционер за хубавата сума от 1,1 милиона долара. След покупката следите малко се губят. Оказва се, че анонимният купувач я е продал още на другия ден, този път на купувач от Америка. Той, на свой ред, също я е продал – в рамките на седмица от първата продажба. При всяка следваща продажба цената се вдига точно с двайсет процента, сякаш става дума за предварително договорена комисиона. Тези продажби не са направени през аукционни къщи.
Вито няма търпение да научи името на притежателя, но разбира защо последователността е важна; човекът, даващ парите, не е искал просто да запази самоличността си в тайна – предприел е систематични стъпки, за да я укрие.
– И така, собственикът! – обявява Нунчо и очите му грейват. – Накрая плочката е купена не от частно лице, а от офшорна компания на Каймановите острови. – Подава един лист на шефа си. – И собственик на компанията е нашият приятел на хипитата, милиардерът Марио Фабианели.
С разтуптяно сърце Вито взема копията от банковия трансфер и регистрацията на офшорната фирма. Потупва листовете с ръка.
– Сигурен ли си за последователността? Сигурен ли си, че тези плащания имат доказана връзка със собствеността на плочката?
– Да – малко нервно отговаря Нунчо. – Сигурен съм.
– Va bene. Нека приключа с човека от Ватикана. После ще издадем заповед за арест на Марио Фабианели и безгрижните хипита от комуната му.
65
Когато се събужда отново, Том вижда само плашещ мрак.
Вързали са очите му.
Освен това са му сложили белезници. Но са оставили краката му развързани.
Главата адски го боли. Умът му обаче е бистър. По-бистър, отколкото е бил от седмици.
Отново са го преместили.
Нещата са различни.
Въздухът е по-свеж. Подушва миризми. Трева. Див чесън. Коча трева.
Освен това чува различни неща. Птички. Шумолене на листа.
Усеща, че все още е легнал.
По гръб. На нещо твърдо. Някъде на открито.
Но къде?
И защо?
Защо са го преместили от онази стая?
В главата му като фигурки от тетрис се подреждат различни възможности и страхове.
Мера Тийл – Ларс Бейл – „Портите на Съдбата“ – Моника Видич – шести юни – Венецуела – Малката Венеция.
Изведнъж го вдигат.
Поставили са го на носилка. Няколко души го носят. Ако съди по стъпките им – по-скоро четирима, а не двама.
Пренасят го на известно разстояние, после пак го оставят на земята.
Шепнат си на италиански.
Не!
Не е италиански. Латински. Мърморят си нещо на латински.
Литургия?
Отново вдигат носилката. Тя се разклаща. Някой я подпира с рамо.
– Сатанус...
Том чува ясно. Това са сатанисти – преговарят някаква церемония.
Подготвят се – подготвят и него – за ритуал, който ще се състои скоро.
Ритуал за жертвоприношение.
И Том е почти сигурен кой ще бъде принесен в жертва.
Въпросът е кога.
Носилката пак тръгва. Въздухът се променя. Отново влизат на закрито.
Значи няма да е сега.
Все още е рано.
Слава Богу!
Оставят го на място, което не е виждал, но отлично познава.
Връщат го в неговата стая.
Шепнат си, докато се отдалечават.
Туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп, туп-туп.
Десет крачки.
Шшш-щтрак.
Една ключалка. Стара и бавно задействаща се. Не е подсилена. Няма допълнително резе.
Стъпките на похитителите му се отдалечават по коридора. Вдясно от него, откъм краката му.
Том получава някаква представа за разположението на нещата. Съставя си въображаема карта за посоката, от която дойдоха и в която се отдалечиха.