Започват да стават непредпазливи.
Само три секунди ще му бъдат достатъчни, за да достигне коридора. Ключалката е паянтова – с еднократно заключване и лесна за разбиване.
Том се опитва да седне и осъзнава още нещо.
Не може.
Твърде слаб е дори да убие муха, камо ли да бяга.
Capitolo LVIII
1778 Г.
ЛАДЗАРЕТО ВЕКИО, ВЕНЕЦИЯ
– Изправете ги!
При тази команда на Гатусо забулените му помощници се показват от сенките.
Един як мъж се навежда и вдига трупа на Ефран. Увисналата глава на младежа се отърква в скута на Танина, но тя е твърде уплашена, за да изпищи. Някаква жена я вдига и я повлича нанякъде.
– Ермано! – извиква момичето; погледът ѝ среща този на Лидия. – Моля те, не го наранявайте!
– Колко трогателно! Каква загриженост за любимия – възкликва саркастично Гатусо. – Кой би помислил, че един евреин ще възбуди такива емоции. – Опира подметката си в гърдите на безжизнения младеж и го изритва. – Изнесете го навън. Можем да го използваме за нещо.
Докато гледа всичко това, Томазо още се опитва да преодолее тройния шок, който преживя този ден.
– Ставай, братко – ухилва се Гатусо. – Ти ще бъдеш главният герой в днешното представление. Трябва да те подготвим подобаващо.
– Ще гориш във вечен огън, Гатусо – заканва се монахът, докато се изправя. – Деянията ти надхвърлят всяко зло. Ще страдаш вечно за греховете си.
– Леле, леле! Какъв гняв! – Гатусо подигравателно потупва раменете му, сякаш оправя дрехите му, после махва на двама от помощниците си. – Накарайте го да гледа всичко. Отворете насила очите му, ако трябва. Искам да стане очевидец за любимия си и всемогъщ Бог. – Пак поглежда Томазо и се ухилва. – Искаш ли да се помолиш, братко? Можеш да коленичиш, ако искаш. Хайде. Нямаме нищо против. Спокойно призови великия си Исус да те спаси.
Томазо не казва нищо. Вече няма сили – нито физически, нито религиозни.
– Добро решение – отбелязва Гатусо. – Няма смисъл да си хабиш дъха. Не ти остава много.
Лидия и другите сектанти отвеждат младия монах.
Навън той вижда мястото, старателно подготвено за церемонията.
На земята е разчертан идеален правоъгълник, разделен на три, и във всяка от третините има издигнат жертвен олтар от сурово дърво.
Три места, на които ще се пролее прясна кръв.
Ермано вече е вързан на единия олтар.
Танина стои права до другия.
Третият е празен. Той очевидно е предназначен за Томазо.
До всеки олтар застават двама сектанти.
Запалват факли около правоъгълника.
В центъра има сребърна поставка. На нея са трите Плочи от Атманта. Портите на ада чакат да бъдат отключени.
Лидия застава близо до Гатусо. Томазо забелязва, че черните им наметала с червена подплата са с различна кройка от тези на другите сектанти. Явно двамата са водачи на сборището.
Той поглежда Танина.
Тя също го гледа.
Очите ѝ задават толкова много въпроси. Казват толкова много. Приисква му се да имат време да се опознаят. Да си поговорят за майка си, за живота, за чувствата си.
Тя се усмихва. Сякаш се досеща какво мисли той. Сякаш разбира.
Гатусо вижда, че се гледат, че осъществяват духовна връзка и скъсяват пропастта, която ги е разделяла.
Той отива при Танина. Поглежда Томазо:
– Братко, противоположно на това, което учи католическата църква, моят повелител Сатаната е милостив бог. И макар че съм призован да пролея кръвта ви в негова възхвала, аз мога да ти доставя голяма радост и щастие. – Хваща Танина за косата. – Имам едно предложение за теб. Мога да пожаля сестра ти. Но в замяна искам да се откажеш от своя бог – от бога, който очевидно те изостави, от бога, на който дори не виждаш смисъл да се молиш. Отречи се от него, отречи се от така наречената Света Троица. Обяви, че кръщението ти е било богохулство срещу истинския повелител, Сатаната. – Докосва лицето на младия монах. – Томазо, ако коленичиш и се закълнеш във вярност към Сатаната, истинския бог на всичко, ще я пожаля.
Отива при един от подчинените си, взема от един сребърен поднос тънък нож – като онези, с които скулпторите оформят глината – и отива до първия олтар.
– И още едно условие. Искам да отнемеш живота на любимия ѝ. Ти ще го отнемеш, братко, и в замяна аз ще ти дам живота на сестра ти. – Гатусо обръща ножа с дръжката към Томазо. – Какво решаваш? Сестра ти или един мъж, който не ти е никакъв?
66
4 ЮНИ
„САН КУЕНТИН“, КАЛИФОРНИЯ
Главен агент Стив Лърнър от ФБР и партньорът му Хилари Бабкок вървят след един надзирател по коридорите на затвора към стаята за разпити, където, окован и с оранжева униформа, ги чака Ларс Бейл.
Лърнър е дребен, хилав мъж с женствена външност и грижливо подстригана прошарена брадица, която постоянно поглажда. Бабкок е пълна противоположност. Тя е висока, със святкащи очи, коса, приличаща на раздърпан черен парцал за миене на под, и изпепеляващ език.
– Спомням си тоя шибаняк още от постъпването ми „Куонтико“ – казва тя. – Превъртял надут мръсник от най-чиста проба. На шести юни ще си изключа лампите, та да имат малко повече ток да опекат това копеле.
– Добра идея, Хилари – иронично отбелязва Лърнър, – но няма да е необходимо. В „Сан Куентин“ не екзекутират с електрически ток.
– Тоя боклук заслужава да го пържат дълго. Сигурна съм, че на близките на жертвите му ще им хареса. А не както сега, да си тръгне по най-хуманния начин – вкусна последна гощавка и после леко боцване в ръката, преди да си заспи.
Двамата продължават да си бъбрят до входа на стаичката, където надзирателят им припомня мерките за безопасност:
– На масата има паник бутон; до вратата – още един. Натиснете някой от тях, ако има проблеми, или когато свършите, и ще ви изведа.
Лърнър и Бабкок сядат на завинтените за пода столове до завинтената за пода маса.
– Господин Бейл, аз съм агент Стив Лърнър, а това е агент Хилари Бабкок от ФБР. Работим в Отдела за психологическо профилиране и бихме искали да ви зададем някои въпроси. Съгласен ли сте?
– Питайте колкото искате – казва Бейл, като се втренчва в Бабкок, – но ще ви отговоря само ако ми стане интересно.
– Разбирам – учтиво казва Лърнър.
Разкопчава сакото си и изважда малък кафяв бележник и жълта химикалка. Бавно сваля капачката и започва да драска на една страница, докато химикалката пропише.
– Побързай, господинчо – изсмива се Бейл. – Както се туткаш, може да ме екзекутират, преди да започнем.
Лърнър продължава, сякаш не е чул забележката:
– Вие сте художник, доколкото разбрах. Много добър при това. Кой ви вдъхнови да рисувате?
– Смъртта на Христос и избиването на невинни хора – отговаря Бейл и очите му проблясват насмешливо. – И двете са много мотивиращи и вълнуващи.
– Имах предвид художник. Кой художник ви вдъхнови да рисувате? Пикасо? Дада? Дали?
– Ааа, разбрах – презрително изсумтява Бейл. – Използвате стария трик с търсене на общи интереси, за да предразположите разпитвания да проговори. Колко умно и находчиво.
– А вашият отговор?
– Пикабия – изстрелва Бейл, сякаш се изплюва. – Пикабия. Ще го кажа бавно и ясно, за да не объркате, когато го записвате. Пи-ка-би-я. Той ме вдъхнови. Това върши ли ви работа? Или нямате представа за кого говоря?
Агентът прилежно записва името, после замислено поглажда брадата си. Поглежда разсеяно към тавана, сякаш се опитва да се сети. След малко поглежда Бейл и се усмихва:
– Франсис Мари Мартинес Пикабия. Трябваше да се досетя. Неговата „Хера“ от 1929 г. използва подобна образност като във вашите картини.
Бейл изръкоплясква, доколкото му позволяват белезниците:
– Браво! Значи не сте такъв тъпак, каквито обикновено са ченгетата. – Изпухтява подигравателно. – Повечето педали в професии като вашата са чувствителни и умни. Заради интровертността е. Търсили ли сте утеха в изкуството, агент Лърнър? Обръщахте ли се към него за успокоение, докато криехте сексуалността си от своите мъжествени колеги?