Лърнър отговаря с небрежен тон, граничещ с безразличие:
– Вероятно. Изобразително изкуство и поезия. Вие чели ли сте някога поезия, господин Бейл?
Затворникът се озъбва:
– Моите престъпления са моята поезия. Кръвта на жертвите ми е моето мастило. Гробовете им са страниците, които съм оставил в историята.
– Зловещо – подигравателно отбелязва Лърнър, като записва нещо в бележника. – Евтино и мелодраматично, но въпреки това интересно и зловещо.
Бабкок не е толкова въздържана:
– Поезия ще бъде след няколко дни, когато те напомпат с отрова и отърват света от мръсния ти задник.
– Искате ли да ми го излижете, агент Бабкок? Защото аз искам да ви лижа – той завърта език срещу нея.
Лърнър хваща партньорката си за ръката за всеки случай, ако изпадне в някой от ония редки моменти – както веднъж в Канзас, когато реши, че няма нищо нередно, ако прескочи масата и започне да налага с юмруци затворника.
Бейл забелязва всичко.
– Тая кучка май иска да хапе, агент Лърнър. Усмирете домашния си любимец, защото не ми се иска да омацам с кръвта ѝ тази хубава чиста килия.
– Почти свършихме. – Лърнър слага капачката на химикалката и я завърта така, че оребренията им да се изравнят идеално. – Много благодаря за отделеното време. Знам колко малко ви остава и колко ви е ценно.
Натиска бутона, за да извика надзирателя.
Бейл се изправя на крака. Дори с оковани ръце и крака изглежда смъртно опасен. Лърнър не прибира химикалката, а я насочва напред, за да я използва като оръжие, ако се наложи. Ако я забиеш в окото на нападателя, може да бъде изненадващо ефективна.
Надзирателят отключва множеството електронни ключалки и двамата агенти се оттеглят в коридора, без да изпускат затворника от поглед.
– Откачалка! – измърморва Бабкок. – Трябваше да ме оставиш да го фрасна.
– Щеше да те убие. Мен също. Идеята не беше добра.
– А това малоумно бърборене добра идея ли беше? Изглежда ми пълна загуба на скапаното ми време.
– Не беше загуба на време.
– Как така?
– Пикабия е част от течението сексион д’ор, или „златното сечение“ от френски.
– Това да не би да е важно?
Тя се подписва и за двамата в книгата на посетителите.
– Търпение, Хилари. Търпение. – Лърнър присвива очи под ярката светлина, докато отиват към колата. – „Златното сечение“ получава името си от „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи, преведен на френски през 1910 г. от Жозефен Пеладан.
– Стига, шефе, знаеш, че съм гола вода в тия работи. Чета „Ю Ес Ей тудей“ и гледам „Шоуто на Опра“. Не съм зубър и писарушка като теб.
– Начетен човек, Хилари. Думата, която се опитваш да си спомниш, е „начетен“.
– Добре, не съм начетена като теб. Сега би ли ми казал това, което моят неначетен мозък пропуска?
– Ще стигнем и дотам. – Лърнър въздъхва за повече тежест. – Пеладан е придавал мистично значение на златното сечение и на други геометрични конфигурации.
– Изведнъж нагазихме в геометрията.
– Това е повече от геометрия, Хилари. В математиката и изобразителното изкуство има една велика формула, която се нарича златно сечение. Ако паметта не ме лъже, то се означава с гръцката буква фи. Накратко а плюс b върху а е равно на а върху b, което е равно на фи.
– Мамка му, нищо не разбрах! Чакай да си включа сателитната навигация, за да ти следя мисълта.
Стигат до лексуса на Лърнър и той отключва с дистанционното.
– Съчувствам ти – казва той. – Това всъщност е една ирационална математическа константа. Точно затова е толкова специална, почти магическа. Може би ще го разбереш по-лесно, ако ти кажа следното: златното сечение стои в основата на пирамидата, пентаграма и петоъгълника. В световната история то оказва влияние върху архитектурата, астрономията и всички изкуства. Виж например илюстрациите на Леонардо да Винчи от De Divina Proportione1 и ще разбереш как използва така наречения „златен правоъгълник“, за да прави геометрични илюстрации на човешкото лице.
Двамата се качват в колата.
– Правоъгълници ли? – отбелязва облекчено Хилари. – Като символа, който видяхме в рисунките на Бейл?
– Ето че и ти започна да загряваш. Не се бях замислил за тези неща, докато Бейл не спомена Пикабия. Тогава всичко си дойде на мястото. Ако погледнеш златния правоъгълник, ще видиш, че в основата му стои идеален квадрат, разтеглен в съгласие със златното сечение – очертанията му оформят правоъгълника и той е разделен на три абсолютно еднакви части.
Хилари започва да проявява някакъв ентусиазъм:
– Добре, значи нашият откачен е добър художник, повлиян от този стар френски майстор, който е част от някаква мистична група интелектуалци, наричащи себе си „златното не-знам-си-какво“, но – извинявай – с какво тази шибания може да помогне на колегите в Италия?
Лърнър отчаяно вдига очи към тавана.
– Какво правят картините, Хилари?
Тя го поглежда смутено:
– Висят на стената?
– По-дълбоко? Разрови се по-дълбоко в този празен мозък. Какво целят художниците с картините си?
– Да предадат някаква идея? Да изразят вътрешните си прозрения или някакви лайна? Да отправят някакво смахнато послание?
Лърнър я поглежда и я възнаграждава с усмивка:
– Дори критик от „Ню Йорк таймс“ не би могъл да го каже по-добре. Изкуството е средство, чрез което творецът предава вижданията и посланията си на публиката. И подобно на Пикабия, Ларс Бейл кодира в правоъгълните си картини мистични послания.
– Тук обаче идва голямата разлика. Милиони кретени по целия свят са виждали смахнатите мацаници на Пикабия, а никой извън този затвор не е скивал творенията на психопата Бейл.
Лърнър се обръща към нея с най-широката си усмивка за деня:
– Напротив, Хилари, виждали са ги. Повярвай ми, виждали са ги.
1 „Божествената пропорция“ – книга, написана от Лука Пачоли и илюстрирана от Леонардо да Винчи, в която се разглеждат златното сечение, употребата на перспектива, стереометричните тела и др. – б. р.
67
5 ЮНИ
ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ
Идват призори.
На пясъчния плаж акостират бързи моторници. Войници хукват нагоре по брега. Изваждат оръжия.
Ръце размахват съдебни заповеди и чукове.
Още преди охранителите, наблюдаващи камерите, да успеят да оставят чашите си с кафе и да се изправят, хората на Вито Карвальо нахълтват през страничните входове.
Вътре са.
Валентина и Роко изтичват с един отряд до хангара за лодки.
Разхвърчават се трески.
Всичко вътре се изследва и прибира като веществени доказателства.
В къщата пребледнели мъже и жени се размърдват в леглата си. Някои сънено се довличат до долния етаж по величественото дъбово стълбище, за да видят какво става. Други едва надигат глава от възглавницата.
Нунчо ди Алберто показва легитимацията си и заповедта за претърсване.
– Това е полицейска акция! Връщайте се в стаите веднага!
Няма нужда да им повтаря.
Из цялото имение се чува шуртене на вода в тоалетните. Наркотици за хиляди евро потичат в канализацията.
Марио Фабианели се появява бос, по скъсани на коленете дънки и разкопчана бяла риза, под която се показва мускулестият му, загорял от слънцето корем.
– Buongiorno, майоре. – На лицето му се появява спокойна усмивка. – Можехте просто да позвъните. Винаги сте добре дошли тук.
На Вито не му е до любезности:
– Не е приятелско посещение, синьор Фабианели. Ще ви бъда благодарен, ако повикате адвоката си и двамата ме придружите до участъка, за да отговорите на някои въпроси.
Марио се намръщва:
– Преди закуска? Не искам.
Вито се усмихва:
– Настоявам.
– Предполагам, че имате съдебна заповед, която оправдава това нахлуване – казва Марио, като прокарва пръсти през несресаната си коса.