– Моля ви, погледнете я по-добре – настоява Вито. – Сигурен ли сте, че не го познавате и не знаете нищо за него?
Фабианели взема снимката и я поглежда.
– Не. Съжалявам, но не ми е познат.
– Тук има татуировка. Миниатюрна татуировка с формата на сълза под лявото око.
Марио забелязва татуировката.
– Важна ли е?
– Мера Тийл има абсолютно същата татуировка на същото място. Как ще го обясните?
Марио се изсмива:
– Няма защо да го обяснявам. Можете да я попитате. Вглеждали ли сте се внимателно в Мера? Тя е цялата в татуировки. Има стотици.
– Мислите ли, че има и други, които са еднакви с татуировките на сериен убиец сатанист, който чака изпълнението на смъртната си присъда?
– Майоре, не знам такива неща. – Фабианели за първи път показва признаци на изнервяне. – Можете да разпитате Мера, когато поискате. Сигурен съм, че ще бъде искрена с вас и ще даде отговори на всичките ви въпроси.
– Ще я разпитаме. Бъдете сигурен в това. – Вито подава на милиардера фотокопие от каталога на аукционната къща, което му даде Нунчо. – Това говори ли ви нещо?
– А трябва ли? – Марио дори не докосва листа. – Какво е това?
– Сребърен предмет от времето на етруските. Много ценен.
Милиардерът дори не поглежда фотокопието.
– Не. Не ми е познато.
– Сигурен ли сте? – настоява Вито.
Марио го поглежда подозрително:
– Майоре, започвате да ме отегчавате. Сигурен съм, че не съм виждал този предмет. Притежавам много произведения на изкуството. Много скулптури. Но съм модернист и познавам всяка вещ от колекцията си.
Вито посочва снимката и заявява:
– Вие сте собственик на това нещо.
Марио поклаща глава.
– Проследихме собствеността до една ваша компания на Каймановите острови. Платили сте повече от един милион долара за този предмет.
– Уверявам ви, че не съм го купувал – искрено изненадан заявява Фабианели.
– Имате ли компания, която се казва МФА – „Марио Фабианели артисти“?
Милиардерът отново поклаща глава:
– Не. Не знам за такава фирма. Кой я управлява?
Вито му подава още един лист.
– Вие и вашият адвокат синьор Анчелоти. Имената ви са изписани тук. – Изведнъж му хрумва нещо. – Между другото, къде е малкият ви ротвайлер?
Марио разглежда листа, преди да отговори:
– Не знам, майоре. Не съм виждал Дино Анчелоти от няколко дни. – Връща му документа. – Наистина не знам за такава фирма. Ако този документ е истински, не съм участвал в създаването ѝ.
Вито се обляга назад и поглежда подозрително милиардера.
– И не знаете къде е собственият ви адвокат?
Марио се засмива:
– Къде е главният ви прокурор в момента?
– На работа, вероятно е в кабинета си или в нечий чужд кабинет.
– Va bene. Дино вероятно също е на работа в нечий кабинет – може би в данъчното, може би в някоя банка. Не знам обаче в кой кабинет и къде, пък и не ме интересува. Имам много други интересни неща в живота, за да се занимавам с местонахождението на адвоката си.
– Може ли да ви накарам да му се обадите и да го попитате за собствеността на въпросната фирма и на предмета, който споменах?
Марио се усмихва:
– Може. Но не тук и не сега. – Посочва диктофона. – Искам да ви съдействам, майоре, но не искам да се проявя като глупак. Ако някой, който работи за мен, е допуснал грешка, това е лично негов проблем и бих искал да го изясня лично.
– Нека да ви напомня, че това е повече от личен проблем – той е и законов. Разследваме няколко убийства, включително това на Антонио Павароти, който е бил ваш пряк подчинен.
Фабианели изгубва търпение.
– Нека и аз да ви напомня – сопва се той, – че не сте ме обвинили в нищо и нямате никакви основания да ме обвините в каквото и да било. Ако имахте, щяхте да сте го направили вече. Нямам нужда от адвокат, за да разбера, че пипате насляпо и се надявате да закачите нещо случайно. Затова, ако обичате, бих искал да се прибера вкъщи, откъдето, обещавам ви, ще се обадя на адвоката си. И ако сметна за уместно, ще ви осведомя за фирмата и предмета, които споменахте.
Вито няма какво повече да направи. Триковете му свършиха. Въпросите му се изчерпаха. Няма смисъл да продължава с разпита. Той изключва диктофона и мрачно изпраща с поглед Марио Фабианели, който взема кремавото си ленено сако за хиляда долара от облегалката на стола и излиза.
69
Антикварният стенен часовник в кабинета на Вито Карвальо шумно отмерва секундите, оставащи до полунощ. Прави странно бавно изщракване, сякаш си взема кратка почивка, преди официално да започне новия ден.
Вито и Валентина седят на масата в кабинета му с бутилка коняк – от най-долното чекмедже – и две чаши, които изглеждат, сякаш не са мити от последното им използване. Той накланя бутилката „Векио“ и се заслушва в бълбукането на медено-златистата течност.
– Много се надявах Нунчо да е попаднал на нещо съществено с информацията за тази фирма и ръководството ѝ.
– Това е съществено – настоява Валентина. – Знаем, че Мера Тийл и адвокат Анчелоти са изчезнали. Освен това името му фигурира във фирмата, която е купила плочката. Това са сериозни улики.
– Но няма нищо противозаконно. В никое от тези действия няма престъпление. – Вито изгълтва коняка си наведнъж и въздъхва дълбоко. – Трябваше да забележим, че Тийл е изчезнала, когато доведохме Фабианели за разпит. – Отново напълва чашата си. – Сега и тя, и адвокатът са в неизвестност. Том изчезна. Оная курва, репортерката, с която той спеше, също я няма никъде. – Вито трясва чашата върху масата и течността опръсква пръстите му. – Какво става, Валентина? Да не са пропаднали в някоя черна дупка? Или в Бермудския триъгълник? Как може всички тези хора просто да изчезнат?
Тя кимва към оперативната карта на стената:
– В известен смисъл има нещо такова. Заобиколени сме от над сто островчета. Това е нашата черна дупка. Можем да ги търсим цяла вечност.
– Нямаме цяла вечност.
– А може дори да не са в околността.
– Тина Ричи не е излизала от страната. Проверих граничните сводки.
– Всички патрули са уведомени, че издирваме Анчелоти и Тийл – добавя Валентина. – Не са засечени да пътуват под истинските си имена.
Вито си спомня нещо:
– Провери ли за връзка между Тийл и Ларс Бейл?
– Да, проверих – отговаря Валентина малко раздразнена, че шефът ѝ я пита такова нещо. – Няма нищо очевидно. Не са роднини, няма връзка с жертвите или с другите членове на сектата му. Единственото, което ги свързва е, че и двамата са от Лос Анджелис. Но да не забравяме, че в този град живеят тринайсет милиона души.
– Възможно ли е да се познават?
– Едва ли. Тийл е на двайсет и шест, а Бейл – на четиридесет и девет. От осемнайсет години е в затвора, значи, когато са го арестували, е бил на трийсет или трийсет и една, а тя е била на осем. Промеждутъкът е голям.
– Дали не го е посещавала в затвора?
– Питах за това. В „Сан Куентин“ пазят информация за всички посещения. Името на Тийл не се появява никъде. Питах и ФБР.
Телефонът на Вито иззвънява. Той се премества от малката маса на бюрото си и вдига. Поглежда Валентина и съобщава:
– ФБР. Сякаш разбраха, че говорим за тях.
– Телепатия – измърморва тя и отпива глътка коняк.
Вито не говори почти нищо, само слуша.
– Momento – казва след малко, – ще включа на високоговорител, за да може да чува и колежката ми.
Натиска едно копче и оставя слушалката. В кабинета се чува гласът на специален агент Стив Лърнър:
– Ларс Бейл е плодовит художник. Питаше какво става с картините му. Изглежда, ги е дарил на някаква благотворителна организация, която събира пари за финансиране на борбата срещу смъртното наказание. Интересно, че благотворителната организация ги продава.
– Как точно? – пита Вито.
– Имате ли компютър наблизо?
– Да.
– Тогава изпишете адрес www.deathrolltalents.com.
Вито кимва на Валентина. Тя се настанява пред компютъра и отваря сайта.