Бейл се усмихва на отстъпващия от смяна надзирател, който сигурно ще се прибере у дома при малоумната си жена, седнала в леглото и четяща книга, докато го чака. Ще ѝ разкаже за трудностите през този скучен ден, после ще се опита небрежно да се похвали с най-значимия момент в безполезния си живот – как е пазил Ларс Бейл вечерта преди екзекуцията му. Ще разказва тази история до края на живота си – в евтини закусвални, на скучни семейни сбирки, в мизерни барове. Ще я разказва на приятелите си и на напълно непознати хора – и всеки път ще я разкрасява все повече и повече.
Бейл протяга ръце, изпъва се и усеща прилив на сила.
Неговият час наближава.
Вече вижда и чувства защитната аура, която го обгръща. Тя е виолетова, преминава в бяло, после – в златисто. Цветовете на божествения му разум. Цветовете на пътя му към безсмъртие и заслуженото му място до неговия баща.
Извън килията закипява усилена подготовка.
Закачват табели „Влизането забранено“ на вратите. Заключват отделните крила.
Подписват се във ведомости. Леле, колко обичат тези формалности. Скоро хората от екипа за екзекуции ще тръгнат от домовете си след неспокойна нощ със своите близки. Ще дойдат на работа със старите си коли, като слушат радио по пътя и карат със свалени стъкла на прозорците и с една ръка на волана. Ще мислят за живота, който трябва да отнемат, и как ще успокояват съвестта си след това. За някои ще е лесно. За други – по-трудно. В един момент ще се съберат и ще седнат с каменни лица в някоя стаичка преди инструктажа от директора на затвора и неговия заместник. После всички като добри малки скаути ще положат клетва да изпълнят конституционното си задължение – да го убият.
На някои ще им достави удоволствие. Други ще се измъчват.
Той ще се погрижи никой от тях да не го забрави.
Нещастници – нямат представа в какво се забъркват. Не подозират какъв исторически ден ще бъде днес.
72
УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ
Заради болест, планиран отпуск и отсъствие по уважителни семейни причини в отдела за криптоанализ в Рим Вито и Валентина се принудени да чакат до другата сутрин, докато получат разкодирания шифър.
Валентина влиза в кабинета на шефа си с лист в ръка и усмивка, широка колкото купола на „Сан Марко“.
– Страшно е просто – обявява тя. – Малоумно просто! – Заобикаля бюрото откъм страната на Вито и енергично пльосва листа пред него. – Посланието е „Венеция“.
– Венеция ли? – Той се вглежда в поредицата от числа: XXIV-VII-XVI-XI-V-VII. – Откъде накъде Венеция?
– Само че е изписано на английски. Гледай! – въодушевено възкликва Валентина. – V е равно на XXIV. Е е равно на VII. N е равно на XVI. I равно на XI. С равно на V. И пак Е, равно на VII. Venice означава „Венеция“.
Валентина за малко не избухва в смях.
– О, колко удивително просто – подиграва ѝ се Вито. – Защо не се досетихме веднага, щом е така?
– Добре де, не е чак толкова просто – признава тя. – За нас не, но криптоаналитиците сигурно са си умрели от смях.
– Смях в криптата, колко весело.
– Ха-ха, много си духовит. Явно става въпрос за груб вариант на Цезаровия шифър.
– На Цезар ли?
– Да, на самия Гай Юлий. Той пишел посланията до армиите си на прост код, в който всяка буква се представяла с друга буква или с цифра. Например буквата А се представя с буквата В – това е шифър с двойно изместване.
Вито прокарва пръст върху кода и превода, даден от анализаторите, и отбелязва:
– Обаче това не са букви. Това са римски цифри.
– Знам. Бейл е измислил собствен вариант. Дал е на всяка буква числова стойност според поредността ѝ в азбуката. После е приложил класическото Цезарово кодиране с изместване две позиции напред. Затова А не се представя с числото 1, а с 3. Изписал е числата с римски цифри и така 3 става III.
Сега Вито оценява простотата на шифъра:
– Значи Е, не се представя като 5, а като 5 плюс 2, което в римски цифри е VII.
– Точно така. И понеже е американец, разбира се, е написал Венеция на английски.
На вратата се почуква и те поглеждат натам. Влиза Нунчо ди Алберто с изражение, почти толкова доволно, колкото на Валентина.
– Марио Фабианели може би казва истината – обявява той. – Възможно е да не знае за фирмата си на Каймановите острови и за покупката на сребърната плочка.
– Как така?
– Подписът му на фирмените документи е много добре фалшифициран, но не идеално. Дадохме го на графолозите да го сравнят с други документи, които иззехме от дома му. Различни са.
– Подписът му е фалшифициран? Сигурни ли са?
– Сто процента. Има и още нещо. Ако Фабианели не е знаел за фирмата и покупката, личната му асистентка със сигурност е знаела. – Нунчо подава на шефа си лист хартия. – Това е копие на полицата за застраховка на стойност два милиона долара, която Мера Тийл е сключила за реликвата. Тийл прави всички застраховки за произведенията на изкуството, които Марио колекционира, затова не ѝ се е налагало да фалшифицира нищо. В този случай дори би изглеждало странно, ако не беше подписала тя.
– Bene. Това е голям напредък, но все още нямаме представа къде се намират нито тя, нито адвокат Анчелоти или Том – измърморва Вито, като поглежда с надежда Нунчо.
– По този въпрос няма нищо ново – отговаря полицаят. – Роко и Франческа ми казаха, че са проверили отново в полицията, но и там не знаят нищо.
– Том не може да изчезне просто така от лицето на земята – намесва се Валентина.
– Може – мрачно предрича Вито. – Ако е вече мъртъв.
73
Том е наблъскан с толкова приспивателни, че можеха да заредят цяла аптека.
Но не го направиха както трябва. Организмът му отхвърли огромната доза и той повърна голяма част от медикаментите. В резултат ефектът на приспивателното премина много по-бързо отпреди.
Все още е отпаднал, но осъзнава много по-добре какво се случва около него.
Гърлото му стърже. Коремът му ръмжи като уплашено куче. Мускулите са схванати и го болят. Под превръзката има чувството, че върху очите и клепачите му има нажежен пясък.
Иначе всичко е наред.
При тази мисъл Том едва не се разсмива. Наред. Всичко е наред. Той отдава необикновеното си спокойствие на успокоителните. Всяко зло за добро.
Проснат по гръб, има предостатъчно време за размишления. Явно Ларс Бейл има последователи по целия свят, които са готови да отбележат екзекуцията му с масово насилие, което би накарало самия Сатана да танцува от радост.
Ще има кървава баня.
Толкова зрелищна и ужасна, че след смъртта си Бейл несъмнено ще стане още по-известен, отколкото беше приживе.
Черен светец.
Том чува изщракване на ключове.
Трябва да вземе решение.
Дали е достатъчно силен?
Може ли да си позволи да чака още?
Има ли избор?
Вратата се отваря широко.
После се затваря. Посетителят явно не иска да рискува.
Кратка пауза.
Ключът влиза в ключалката от вътрешната страна.
Щрак-щрак – заключено. По всичко правила за безопасност.
Мъжът се покашля два пъти. Прави няколко крачки.
Троп-троп, троп-троп.
Само един чифт крака. Сам е.
Сърцето на Том затуптява силно. Трябва да реши.
Троп-троп, троп-троп.
Още четири крачки.
Мъжът е само на две крачки от него. Ако Том си спомня правилно, сега трябва да е на една стъпка напред и наляво.
Троп-троп.
Том изчаква една секунда. Чува тракане на метал и стъкло до себе си.
Спринцовка с нова доза приспивателни в металната купичка отстрани.
След още една секунда мъжът ще му забие иглата.
Ползата от двестате коремни преси всеки божи ден в продължение на петнайсет години най-сетне проличава.
Том се вдига рязко.
Овързаната му глава се удря в нещо твърдо.
Пред него се чува сподавен стон от болка. Улучил е мъжа в лицето, сигурен е в това.