Следва шум. Изтъркулва се от леглото. Пада наляво. Едното му коляно се удря в пода, другото – в корема на мъжа, проснат на земята.
Отново замахва с глава.
Напразно.
Челото му се удря в гърдите на мъжа.
Противникът го фрасва с юмрук в слепоочието. Тялото на Том се изпълва с адреналин.
Точно това му трябва. Адреналинът неутрализира приспивателните. Пръстите му възвръщат чувствителността си, сетивата му се изострят.
Нов удар с юмрук го улучва отстрани и ухото му запищява.
Том не смее да се изправи. Мъжът ще се измъкне и ще избяга.
Американецът замахва със стегнатите си с белезници ръце в ъпъркът към мястото, където би трябвало да се намират тестисите на другия мъж.
Бинго! Някъде под него се чува рязко издишане.
Том нанася още няколко удара с две ръце между краката на похитителя си – безмилостна груба сила, която оставя другия мъж без дъх и го кара да се свие на кълбо. Обездвижен е. Но ще се съвземе.
Убий го, Том.
Знаеш, че трябва.
Знаеш, че искаш.
Том се поколебава.
Гласовете в главата му са разумни. Убий, за да не бъдеш убит. Но демоните винаги дават разумни съвети, много са добри в това.
Нараненият похитител се размърдва. Сега ще извика за помощ.
Том инстинктивно следва шума и притиска с дясната си предмишница гърлото му. Сега няма как да вика. Противникът започва да рита и да се мята като диво животно, но Том натиска силно. С целите си деветдесет килограма.
Ритането секва.
Том се подпира на другата си ръка и се измества от противника. Удря глава в пода, но няма време да усети болка, нито дори да си поеме въздух. Вдига ръцете си с белезниците. Пъхва палците си под бинтовете на лицето си и ги дръпва нагоре. Това е истинска борба. Превръзките се врязват в устата му, разкървавяват носа му. Най-сетне се обелват като лучени люспи.
Том все още не вижда нищо.
Ярката светлина го заслепява. Болката е по-силна, отколкото от удар. Той се премества странично, извива главата си встрани, към пода.
Така е по-добре.
Явно не е ослепял, просто очите му са болезнено чувствителни към светлината.
Помещението няма прозорци. Ярката светлина идва от неонова лампа на тавана, толкова високо, че той дори не чува бръмченето ѝ.
За по-малко от секунда Том оглежда стаята.
Голи тухли. Напукан каменен под. Една масивна врата без прозорец и само с една обикновена ключалка.
Прилича на бивша болнична стая.
Тясна и мизерна. Мирише на плесен. Има мухъл. Боята и замазката се ронят от влажните напукани стени.
Зрението му се възвръща.
Мъжът на пода хрипливо си поема въздух и размърдва краката си.
Том го поглежда. Непознатият не е много як, но е достатъчно добре сложен, за да има куража да дойде да го инжектира без чужда помощ.
Приспивателното.
Том грабва спринцовката от металната паничка и я забива във врата на проснатия на земята мъж. Инжектира цялото ѝ съдържание в кръвта му.
Вече може да е спокоен.
Похитителят е извън строя, а тялото му се оказва истинска съкровищница: колан, швейцарско ножче и най-ценното от всичко – мобилен телефон.
Том отваря ножчето и – като на няколко пъти за малко не пробожда вените си, успява да пререже пластмасовите белезници. Разтърква китките си, за да си възвърне чувствителността, и грабва телефона. Бързо набира номера на Валентина.
Няма сигнал!
По дяволите!
Трябва да излезе от стаята. Да се опита да избяга.
Той закопчава колана на другия мъж около кръста си и едва сега забелязва, че са го преоблекли.
Сложили са му нещо като расо. Дълго. Без ръкави. Черно.
Сега разбира.
Жертвена роба.
Днес е денят. Денят, в който смятат да го убият.
74
Стените на оперативната зала до кабинета на Вито Карвальо са покрити с копия на последните картини на Бейл. Творенията на серийния убиец са с всякакви форми и размери – от големи колкото постер на някоя момчешка група в стаята на тийнейджърка до малки колкото пощенска марка. Няма минута, в която някой от екипа да не ги гледа, опитвайки се да разгадае какви послания и заплахи са закодирани в тях.
Има и три големи табла, всяко от които е посветено на различна плочка от „Портите на Ада“. Сега всеки може да се опита да нарисува нецвис, рогат дявол или легнали мъж и жена с бебе в краката им. Думата VENICE – Венеция на английски – е написана с главни букви върху огромен лист, закачен над таблата, а отдолу са изписани римските цифри от закодираното послание.
Вито използва стратегията на най-логичните предположения. Кубистките рисунки, за които Глория Кучи предположи, че олицетворяват промишлени магнати, строящи град – го накараха да постави допълнителна охрана около банките и другите финансови институции в града. Заради импресионистичния водопад от кръв на Бейл и репродукцията му на изгледа към Големия канал от картината на Каналето майорът изпрати допълнителни патрулни катери по канали на града. В момента всички сили на карабинерите са мобилизирани.
Разбира се, може тълкуванията да са грешни. И страхът, че може да се окаже така, не им дава спокойствие – до такава степен, че Вито e натоварил няколко души да ровят трескаво в интернет, за да търсят произведения на различни художници – стари и нови – които биха могли да ги наведат на някакви други изводи за картините на Бейл.
Разпределили задачите и загърбили напразните си надежди, двамата с Валентина седят в дъното на стаята с купчина листове и няколко бутилки вода пред себе си.
– Знаем, че ще е днес и че ще бъде някакво нападение във Венеция – казва майорът.
– Знаем, че вероятно ще участват Тийл и Анчелоти – добавя Валентина.
– И Том.
– Да, и Том.
– Ако е в района, сигурно ще изберат някои от по-отдалечените островчета, може би под земята, скрито.
– Може би в някое старо имение.
– Това ни връща при Фабианели. – Вито посочва една снимка на имението в другия край на стаята. – Обърнахме това място надолу с главата и не открихме нищо.
Франческа Тоти се приближава, изглежда изтощена.
– Мислеше си, че работата под прикритие е уморителна, а? – усмихва се Вито. – Да видиш дали ни е лесно в отдел „Убийства“.
Франческа се опитва да се усмихне. Подава му някаква разпечатка.
– Писмо от ФБР в Калифорния до лейтенант Мораси. От „Сан Куентин“ най-накрая дадоха информация за всички посетители на Бейл. Има няколко снимки на Мера Тийл, въпреки че се е представила под друго име.
– Какво? – развълнувано пита Валентина.
– Лурд ди Анатас. – Франческа отмята един дълъг кичур от немитата си коса и за момент се замечтава за горещ душ. – Използвала е фалшива шофьорска книжка, регистрирана на несъществуващ адрес. Посещавала го е три пъти, първият – преди пет години.
– Ди Анатас звучи на испански – отбелязва Валентина. – Сигурно се е досетила, че системата е пълна с латиноси и така ще мине незабелязано.
– Не бъди расистка – смъмря я Вито. – Освен това не е на испански. Лурд е загатване за Бог и света Богородица, а също за едно селце във Франция, където се е явила. Колкото до „Анатас“... нашата Мера определено се подиграва с всички. Това е „Сатана“ наобратно.
Валентина става и започва да крачи нервно.
– Всичко това е игра, нали? Някаква извратена игра, която тези изверги си играят с нас – измърморва и гневно задърпва косата си. – Бога ми, ще полудея вече.
– Разбирам те отлично – успокоява я Вито. – Ако имах коса, сигурно и аз щях да постъпя като теб.
Двете с Франческа се засмиват.
В този момент един от натоварените с търсенето в интернет се провиква от компютъра:
– Майоре! Елате да погледнете!
Вито отива при него, следван неотлъчно от двете дами.
Младият полицай с кръвясали очи посочва монитора:
– Това е Салто Анхел – Ангелския водопад във Венецуела.
– И какво? – не разбира Вито.
Младежът посочва една снимка на стената: