Тримата се засмиват.
В този момент вратата се отваря.
Тина се стъписва, когато вижда други хора при Том.
– Извинявай, не знаех, че имаш посетители.
– Влез – кани я радушно Том. – Това не са посетители, а приятели и бивши работодатели. Сигурно помниш Валентина.
Двете жени само се усмихват леко за поздрав.
– А това е шефът ѝ. И точно в момента се канеха да оставят плодовете ми и да отидат да закусят. – Обръща се към Вито. – Пътьом би ли уредил да ме освободят от това болнично легло? Спешно!
– Ще се постарая – отговаря майорът, като става и кимва за довиждане на Тина.
Валентина я поглежда мрачно и измърморва:
– И да не изядеш всичкото грозде.
Тина изчаква да затворят вратата, после поглежда Том:
– Моментът подходящ ли е да поговорим? Или искаш друг път?
– Сега е добре – усмихва се Том. – Всъщност моментът е идеален.
III
ЛОС АНДЖЕЛИС
На девет хиляди километра от Венеция една млада калифорнийка спи дълбоко в болнично легло, подобно на това на Том.
Кристиана Афонсо има голям късмет, че е жива.
Лекарите казаха, че е кървяла толкова силно по време на операцията, че за малко не са я изпуснали.
Майка ѝ Джилиан седи до леглото. Държи ръката на тийнейджърката и отмества няколко кичура от измъченото ѝ лице.
Горкото момиче преживя толкова много. А когато се събуди, го чакат още цял куп тревоги.
Новороденото в стъкления кувьоз до Джилиан размърдва ръчички – нервен спазъм, от онзи вид потрепване, което кара старите хора да казват, че си усетил присъствието на някой дух.
Джилиан Афонсо пуска ръката на дъщеря си и оставя внука си да потрепва в съня си. Смята да потърси параклиса на болницата. Иска да коленичи и да се помоли за съвет.
Преди да се отдалечи от леглото, посяга зад врата си и откопчава верижката на златното кръстче, което носи от първото си причастие. Слага го на врата на дъщеря си и я целува. Надява се то да я предпазва до края на живота ѝ.
Преди да отвори вратата и да излезе в коридора, спира и поглежда още веднъж в стаята. Странно е, че бебето не проплака при раждането. Това направи впечатление и на лекарите. Всяко новородено проплаква. Това обаче – не. Появи се на белия свят с едва доловимо изпъшкване. Очите му са големи и уверени. Сякаш вече е преживяло всичко това.
Има и други странни неща.
Баба Джилиан не иска да вземе внучето си. Не изпитва инстинктивно желание да го прегърне, да го обича или да го целуне. Това я кара да изпитва вина. И я плаши.
Може би причината е в тежкото раждане?
Може би се бои да не го нарани?
Не, не е това.
Дълбоко в себе си тя знае истинската причина. Така е, защото внук ѝ е син на мъжа, който изнасили дъщеря ѝ.
На мъжа, когото един свещеник уби в една тъмна уличка в Комптън преди около девет месеца.
666 Г. ПР. ХР. – ФАКТИ И ИЗМИСЛИЦА
Нека да си призная.
Някои подробности, свързани с етруските, са измислени.
Абсолютна фантазия. Пълна лъжа. Не са много, но има такива.
Град на име Атманта никога не е съществувал. Нито, слава Богу, произведение, наречено „Портите на Съдбата“.
По отношение на историческото време, също съм послъгал (мъничко). Въпреки че всичко, което описвам в главите за Тевкър и Тетия (между другото, това са истински гръко-етруски имена), е точно, толкова развити селища и общество едва ли са съществували през 666 г. пр. Хр. Било е твърде рано за градове с правилно подредени улици като кардо и декуман, сложни храмове като построения в свещената горичка, развита образна скулптура или мащабна морска търговия като описаните. Някои от тези неща са се появили столетие или няколко столетия по-късно. Други детайли са по-надеждни – като ролята на нецвиса (известен още като харуспекс) при гадаенето по черния дроб на жертвените животни, пантеона на етруските богове, оглавяван от Уни, Тиния и Менрва, и билковите илачи, използвани от Лартуза Лечителя.
„Черният дроб от Пиаченца“, разбира се, е реален предмет и е толкова ценен, че се пази при изключителни мерки за сигурност в Италия.
Защо тогава просто не съм описал живота през 666 г. пр. Хр. такъв, какъвто е бил в действителност? Истината е, че знаем твърде малко за този период и то със сигурност не е достатъчно, за да обрисувам реалистичен предвенециански пейзаж, който да включа сатанинската легенда, която бях замислил. Освен това исках да изтегля историческата рамка към времето, през което етруските са достигнали най-голямата си мощ и амбиция (преди Рим). В своя златен век те са били един от най-развитите и цивилизовани народи в света и дълги години дори римляните се бояли да воюват срещу тях. Всъщност много от техните ритуали и обичаи са били заимствани от римляните и чрез тях – предадени на останалия свят.
В проучванията ми бях любезно и търпеливо консултиран от доктор Том Расмусен, професор и понастоящем ректор на Университета по история на изкуството в Манчестър. Той е световен експерт по етруска археология, с дълбоки познания за тяхното изкуство и материална култура. Неговото влияние можете да видите в описанията на културните удоволствия на Песна и разбира се, в скулпторския занаят на Тетия и създаването на Плочите от Атманта. Етруският период е изключително сложен за изучаване – главно защото са се запазили твърде малко текстове от това време и защото етруският се различава коренно от всички останали древни езици. Затова, за разлика от Древен Египет, от който има запазени многобройни текстове и папируси за сравнение, специалистите по етруската култура разчитат предимно на древни предмети, археологически находки и мъдростта на онези, които ги тълкуват.
Множеството статии на Том ми позволиха да създам точния декор на Атманта, красив пейзаж с гъсти гори, малки ниви и градини около селата, тук-там с някое прасе, коза или овца като основни домашни животни. Това е било епоха на сложни ритуали, церемонии и суеверия, съпътстващи човека от люлката до гроба, та чак в отвъдния живот. Ритуалите, извършвани от Тевкър, са смесица от малкото, което се знае със сигурност за действията на нецвиса, и пълни измислици, обслужващи сюжета (всяко отклонение от онова, което специалистите приемат за историческа истина, трябва да се отдава на моите интерпретации, а не на грешки от страна на Том).
Нека за момент да споделя с вас едно от многото неща, за които Том ми отвори очите. Надявам се по този начин да ви дам още един увлекателен поглед върху живота на етруските и представа за трудностите, които среща писателят, ако иска да вплете реални исторически факти в трилър. Жертвените олтари са били разположени извън храмовете на етруските, а не вътре (както бях написал в една от черновите си). По времето на етруските в Италия не се е добивало злато (което бе първоначалният ми избор на благороден метал). Те са добивали сребро – което ме улесни, защото среброто е предпочитаният метал на сатанистите, тъй като златото има дълбока връзка с християнските обичаи. Мамарс (ковачът на сребро) е етруско име, прието от специалистите за реално, но не Мамерк, както отначало бях решил да го нарека – това е латинско име (какъв съм невежа!). Списъкът е безкраен. Мисля, че Том изхаби няколко червени маркера, за да подчертае всички неточности, и ще му бъда задължен за тази помощ завинаги.
В интернет има доста сайтове, описващи възхода и упадъка на етруските, начина им на живот, боговете и ритуалите им, но за съжаление, те не са надеждни. В тях има много неточности, противоречия и понякога чисти предположения. Ако искате да прочетете хубава книга за тази невероятна цивилизация, потърсете „Етруските“ от Том Расмусен и Грийм Баркър – тя е увлекателно и лесно за четене въведение във фактите и фикцията за този тайнствен народ. Но докато я четете, не забравяйте Тевкър и Тетия. Надявам се духовете им да живеят във въображението ви дълги години.