— От време на време всички правим глупости. — Той сви рамене. — Но спускането надолу е невероятно. Защо не дойдеш с мен и ще ти покажа.
— Никога ли няма да порастеш?
— Съмнявам се и се надявам това да не стане. — Гърбавият магьосник погледна Белгарат. — Мисля, че ще е добре да се спуснете на около миля надолу и да направите лагер за нощуване.
— Още е рано.
— Не, всъщност е доста късно. Следобедното слънце е твърде горещо — дори на тази височина. Снегът започва да омеква. Вече видях три лавини. Ако вземете някое погрешно решение за посоката, може да се озовете долу много по-бързо, отколкото би ви се искало.
— Интересна забележка. Щом минем през прохода, ще изберем място за пренощуване.
— Аз ще продължа напред. — Белдин приклекна и разпери ръце. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, Поул?
— Не бъди глупав.
Магьосникът се изсмя и излетя.
Направиха лагера си почти под самото било и макар че не бяха защитени от постоянните напори на вятъра, не ги застрашаваха поне лавините. Гарион спа зле. Вихърът, танцуващ по планинското било, караше здраво изопнатия брезент на палатката да плющи непрекъснато. Шумът му пречеше да заспи и той се въртеше неспокойно.
— И ти ли не можеш да спиш? — попита го Се’Недра, в мразовития мрак.
— От вятъра е — отвърна й той.
— Опитай се да не мислиш за него.
— Не мисля. Обаче все едно че са ме напъхали в тъпан.
— Тази сутрин се държа много храбро, Гарион. Бях ужасена, когато чух за онова чудовище.
— И по-рано сме се справяли с чудовища. След известно време човек просто свиква с тях.
— Май вече се преситихме на подобни преживявания, а?
— Това е характерна черта на всички могъщи герои. Битката с едно-две чудовища преди закуска изостря апетита.
— Променил си се, Гарион.
— Не съм.
— О, напротив. Когато се запознах с тебе, не би казал подобно нещо.
— Когато се запозна с мене, приемах всичко прекалено сериозно.
— Нима сега не приемаш сериозно онова, което правим? — В гласа й се промъкнаха обвинителни нотки.
— Разбира се, че се отнасям с пълна сериозност към нашия поход. Просто отхвърлям от съзнанието си случайните събития. Няма никакъв смисъл да се тревожим за нещо, щом то вече е отминало, нали?
— Е, щом и двамата не можем да заспим… — Тя го привлече към себе си и го целуна.
Когато станаха, снегът, опасно мек предишния следобед, сега бе замръзнал и можеха да продължат, без да се излагат на опасност от лавини. И тъй като този склон на върха бе понесъл цялата сила и ярост на бурята, по Пътя на керваните имаше малко сняг и приятелите продължиха бързо напред. В ранните часове на следобеда преминаха последните заснежени участъци и навлязоха в света на пролетта. Поляните бяха стръмни, зелени, обсипани с разкошни цветя. Потоци, които водеха началото си направо от ледниците, подскачаха и танцуваха над проблясващите камъни, елени с меки кафяви очи гледаха учудено как Гарион и неговите приятели преминават край тях.
Няколко мили под заснежените склонове започнаха да забелязват стада овце — пасяха съсредоточено, поглъщайки трева и цветя с невероятен апетит. Пастирите, които ги наблюдаваха, бяха облечени в прости бели роби и седяха, отдадени на размисъл, докато кучетата им вършеха цялата работа.
Вълчицата тичаше спокойно край Кретиен, ала ушите й от време на време потрепваха, а светлокафявите й очи проблясваха напрегнато, вперени в овцете.
„Съветвам те да не го правиш, малка сестричке“ — каза й Гарион на езика на вълците.
„Всъщност и не мислех да го правя — отвърна тя. — И преди съм срещала тези животни, и хората, и кучетата, дето ги вардят. Не е трудно да грабнеш едно от тях, но кучетата след това се вбесяват и лаят им не ти позволява да се нахраниш спокойно. — Вълчицата изплези език — това беше равносилно на усмивка при вълците. — Но мога да накарам тези животни да се разбягат. Всички трябва да знаят на кого е гората.“
„Водачът на глутницата няма да одобри това.“
„А, да — съгласи се вълчицата. — Обаче водачът на глутницата май се взема прекалено на сериозно. Забелязах тази негова черта.“
— Какво казва? — попита любопитно Закат.
— Иска й се да подгони овцете — отговори Гарион. — Не непременно да убие някоя от тях, просто иска да ги накара да се разбягат. Мисля, че това й е забавно.
— „Забавно“ ли? Странно, че казваш такова нещо за вълк.
— Всъщност не е. Вълците много обичат игрите и имат много тънко чувство за хумор.
Лицето на Закат стана замислено.
— Знаеш ли, Гарион — подхвана той. — Човек мисли, че притежава света, но в действителност ние го делим с най-различни същества, които са напълно безразлични към нашето владичество. Те създават свои собствени общества, предполагам и че развиват своя култура. Те не ни обръщат никакво внимание, нали?