Ала не само въртящите се светлинки бяха започнали да поглъщат тялото й. Все повече и повече мислите й, спомените й, дори мечтите не й принадлежаха. Зандрамас непрекъснато се събуждаше със страховит писък, защо я преследваше един и същ сън. Струваше й се, че виси безтегловна, безразлична сред някаква невъобразима празнота, наблюдавайки всичко наоколо, без да изпитва никаква загриженост, като гигантска звезда, която се върти и продължава несигурно по своя път, става все по-голяма и по-червена, приближавайки се безвъзвратно към неминуемата си гибел. След това безтегловното безполово съзнание, носещо се в празното пространство, за миг почувства необясним интерес, изместен от нарастваща тревога. Не трябваше да стане така. Това не бе посочено в пророчеството. И изведнъж се случи нещо страшно. Гигантската червена звезда избухна на място, където не биваше да има експлозия; и понеже тя бе експлодирала не там, където трябва, други звезди бяха увлечени в страховитата катастрофа. Огромна, разширяваща се топка от горяща енергия се разля като страховита колосална вълна, поглъщайки едно след друго десетки слънца, докато цялата галактика не изчезна в пламтящата й паст.
Съзнанието в празното пространство почувства мъчителен, нетърпим тласък в себе си, галактиката избухна и за миг сякаш се раздели и продължи да съществува едновременно на две различни места. Тя вече не беше едно единно цяло.
„Не трябва да бъде така!“ — изрече съзнанието с глас, който обикновените смъртни не можеха да чуят.
„Наистина не трябва“ — отговори друг неведом глас.
В този момент Зандрамас се събуждаше ужасена, скачаше в леглото си и надаваше див писък всяка нощ — долавяше чуждо присъствие там, където по-рано винаги бе царя ла съвършената самота на вечната единна и неоспорима власт.
Детето на Мрака се опита да прогони тези мисли — или може би спомени — далеч от съзнанието си. Някой почука на вратата и тя сложи качулката на робата си, за да скрие лицето си.
— Да?
Вратата се отвори и влезе върховният жрец на храма.
— Нарадас тръгна, свята магьоснице — доложи той. — Поискахте да ви съобщим, когато това стане.
— Добре — отвърна тя с безразличие.
— От запад пристигна пратеник — продължи върховният жрец. — Донесе вест, че някакъв западен гролим — йерарх — е слязъл на сушата на пустия западен бряг на Финда и сега се придвижва към Кел, прекосявайки Даласия.
Зандрамас почувства едва доловим прилив на задоволство.
— Добре дошъл в Малореа, Агачак — почти измърка тя. — Отдавна те чаках.
В южната част на остров Веркат сутринта беше мъглива, ала Гарт беше опитен рибар и познаваше капризите на крайбрежните води. Той излезе в морето призори, управлявайки лодката си по-скоро по усет. От време на време преставаше да гребе, изтегляше мрежата и изсипваше мятащата се сребриста риба в големия сандък до краката си. След това отново хвърляше мрежата и продължаваше да гребе, докато рибата, която се бе хванала, не започнеше да тежи и да подскача зад него.
Тази сутрин беше подходяща за риболов. Гарт нямаше нищо против мъглата. Той знаеше, че в морето са излезли и други лодки, ала мъглата създаваше илюзията, че е съвсем сам, и това му харесваше.
Едва забележима промяна в силата на течението тласна лодката му напред и му послужи като предупреждение. Той бързо отпусна веслата, наведе се напред и започна да дрънчи с камбаната, прикрепена на носа — така щеше да обяви на приближаващия се кораб, че е тук, съвсем наблизо.
А след това го видя. Корабът не приличаше на никой друг, който бе виждал. Беше дълъг, голям и тесен. Високият му бушприт беше украсен с пищна дърворезба. Десетки весла, съскащи под водата, го караха да се движи леко и бързо. Нямаше как да сбърка какво е предназначението на този плавателен съд. Гарт започна да трепери и не престана, докато зловещият кораб се плъзгаше с лекота край лодката му.
Един огромен мъж с червена брада, който се подпираше на парапета, подвикна на Гарт:
— Как върви риболовът?
— Горе-долу — отвърна предпазливо рибарят. Хич не му се щеше кораб с толкова многоброен екипаж да хвърли котва тук и да измъкне неговата риба с огромните си мрежи.
— Стигнали ли сме до южния бряг на остров Веркат? — попита го червенобрадият гигант.
Гарт подуши въздуха и усети почти недоловимата миризма на суша.
— Почти сте го отминали — отвърна му той. — Ей там брегът завива на североизток.