— Мислиш ли, че домакините ни биха имали нещо против, ако излезем да поразгледаме наоколо? — попита той Белгарат.
— Да почакаме малко. Доведоха ни на това място и все още не зная дали трябва да останем тук, или не. Да проучим внимателно обстановката, преди да поемаме каквито и да било рискове. Далите тук — и Кайрадис — разполагат с нещо, от което се нуждаем. Нека не ги обиждаме. — Той погледна Дурник. — Тот намекна ли по някакъв начин кога ще дойде тя?
— Не е, но останах с впечатлението, че пророчицата няма да се забави много.
— Отговорът ти не може да ни бъде от твърде голяма полза, братко мой — заяви Белдин. — Далите имат твърде странна представа за времето. Те предпочитат да го измерват във векове, а не в години.
Закат, който от известно време наблюдаваше внимателно стената на няколко метра от течащата вода на фонтана, се обади:
— Разбирате ли, че няма хоросан, спояващ тази стена?
Дурник отиде при него, извади ножа си и внимателно докосна с върха на острието едва забележимия процеп между два мраморни блока.
— Сглобка с шлиц и чеп — изрече замислено той. — При това блоковете прилепват съвършено. Сигурно са изтекли много години, докато построят тази къща.
— И много векове, докато издигнат целия град, ако са го строили по този начин — добави Закат. — Откъде са се научили да го правят така? И кога е станало това?
— Вероятно през Първия век от историята на човека — отговори Белгарат.
— Я престани, Белгарат — прекъсна го раздразнено Белдин. — Започна да приказваш също като тях.
— Винаги се опитвам да следвам местните обичаи.
— Аз все още не зная нищо повече, отколкото преди да задам въпроса си — оплака се Закат.
— Първият век обхваща периода от създаването на човека до деня, когато Торак разцепи света на две — отговори му Белгарат. — Началото на века не може да се постави съвсем точно. Нашият учител никога не е посочвал точно кога той и неговите братя са създали света. Предполагам, че никой от тях не желае да приказва за това, защото техният баща не одобрил постъпката им.
— Ти била ли си свидетел на тези събития, лейди Поулгара? — попита любопитно Сади.
— Не — отвърна вълшебницата. — Аз и сестра ми сме родени доста по-късно.
— Колко по-късно?
— Около две хиляди години след това, нали, татко?
— Да, точно така.
— Кръвта ми се смръзва като си помисля как някои хора говорят за изтеклите хилядолетия. — Сади потрепера.
— И какво те кара да мислиш, че далите са научили този стил на строителство преди разцепването на света? — обърна се Закат към Белгарат.
— Чел съм някои части от „Книгата на вековете“ — отвърна старият вълшебник. — Тя документира твърде пълно историята на далите. След като светът се разцепил и Морето на Изтока нахлуло по ниските земи и равнините, вие, ангараките, сте избягали в Малореа. Далите знаели, че в крайна сметка трябва да се споразумеят с вашите народи, затова решили: да се преструват, че са обикновени фермери. И съборили всичките си градове с изключение на този — град Кел.
— Защо са оставили тъкмо Кел?
— Не било нужно да го събарят. В действителност те се притеснявали само от гролимите, а гролими не могат да дойдат тук.
— Но ангараките могат — отбеляза Закат. — Как е станало така, че нито един от тях не е докладвал за такова селище на бюрократичния апарат?
— Сигурно са им помогнали да забравят за това селище — каза Поулгара.
Той я изгледа остро.
— Всъщност това не е никак трудно, Закат. Обикновено няколко подходящи намека са в състояние да заличат много спомени. — Израз на раздразнение премина по лицето й. — Какъв е този мърморещ звук? — попита вълшебницата.
— Аз нищо не чувам — рече Силк и в гласа му прозвуча известно объркване.
— Сигурно ушите ти са запушени, Келдар.
По залез слънце няколко млади жени, облечени в меки бели роби, им донесоха вечеря върху покрити подноси.
— Виждам, че навсякъде по света е едно и също — рече кисело Велвет на една от младите жени. — Мъжете седят и разговарят, а жените вършат цялата работа.
— О, ние нямаме нищо против — отвърна сериозно момичето. — За нас наистина е чест да сервираме храната ви. — Тя имаше много големи тъмни очи и лъскава кестенява коса.
— Така е дори още по-зле — рече Велвет. — Първо ни принуждават да вършим цялата работа, а после ни убеждават, че това ни харесва.
Момичето я изгледа сепнато, а след това се изсмя. След миг се огледа виновно и се изчерви.
Белдин грабна една от кристалните бутилки, наля си пълна чаша и я изпи на един дъх. Но след миг се задави, започна да се задушава и да плюе пръски пурпурна течност.