— Не мисля, че е така — каза му Белдин. — Смятам, че си попаднал на правилна следа. Не губи нишката на разсъжденията си.
Дурник чак се изпоти. Покри очи с ръка, опитвайки се да се съсредоточи. Гарион забеляза, че всички в стаята наблюдават почти без да дишат неговия стар приятел, който се мъчеше да разбере какво всъщност му е хрумнало.
— Трябва да има нещо, което далите се опитват да защитят — продължи ковачът. — И то непременно е нещо много просто — поне за тях. Ала те не искат никой друг освен тях да го разбере. Ще ми се Тот да беше тук. Той би могъл да ни обясни… — Изведнъж очите му се разшириха.
— Какво има, скъпи? — попита Поулгара.
— Не може да бъде! — възкликна ковачът. — Просто не може да бъде!
— Дурник! — извика тя, изгубила търпение.
— Помниш ли първия път, когато двамата с Тот започнахме да си говорим — имам предвид да се разбираме със знаци? — Дурник изведнъж започна да приказва много бързо. — От дълго време работим заедно, а човек, който работи с друг, започва да знае точно какво прави той — дори и какво мисли. — Той погледна втренчено Силк. — Ти, Гарион и Поул използвате езика на пръстите, нали?
— Да.
— Виждали сте жестовете и знаците, които прави Тот. Възможно ли е тайният език да изрази толкова много неща само с няколко замахвания на ръката — както прави той?
Гарион вече знаеше отговора.
Гласът на Силк прозвуча объркано.
— Не — рече драснианецът. — Това би било невъзможно.
— Но аз зная точно какво се опитва да каже той — каза Дурник. — Жестовете и знаците не означават абсолютно нищо. Прави ги само, за да даде някакво разумно обяснение на онова, което прави всъщност. — Лицето на Дурник изразяваше страхопочитание. — Той поставя думите направо в ума ми — дори без да приказва. Трябвало е да го прави, защото не може да говори. Ами ако тихият мърморещ шум, който чуваме, е тъкмо това — звуците, докато далите разговарят помежду си? Ами ако са в състояние да го правят на голямо разстояние?
— Дори и във времето — възкликна Белдин уплашено. — Помните ли какво каза твоят ням приятел, когато пристигнахме в града? Той заяви, че нищо, което далите са правили някога, не е забравено. Освен това каза следното: всеки жив дал знае всичко, което е било известно на всички дали, живели преди него.
— Предположението ти е абсурдно, Белдин — каза подигравателно Белгарат.
— Всъщност не е. Мравките го правят. А също и пчелите.
— Ние не сме мравки… нито пчели.
— Мога да правя почти всичко, което може пчелата. — Гърбавият магьосник сви рамене. — С изключение на меда. А пък ти сигурно ще успееш да построиш един нелош мравуняк.
— Някой от вас двамата ще ни обясни ли за какво си приказвате? — попита сърдито Се’Недра.
— Намекват за възможността да съществува групово съзнание, скъпа — отвърна съвсем спокойно Поулгара. — Не се изразяват много добре, ала разговорът им върви в тази посока. — Вълшебницата се усмихна снизходително на двамата възрастни мъже. — Има някои живи същества — обикновено насекоми, — които поотделно не притежават силен интелект, ала разглеждани като група, проявяват изключителна мъдрост. Една отделно взета пчела не е особено умна, ала кошерът знае всичко.
Вълчицата дотича в стаята, драскайки с нокти по мраморния под, следвана по петите от малкото вълче.
„Вълците също го правят“ — рече тя. Явно бе слушала разговора зад вратата.
— Какво каза тя? — попита Силк.
— Каза, че вълците правели същото — преведе думите и Гарион и изведнъж си спомни нещо. — Веднъж разговарях с Хетар и той ми каза, че и конете постъпвали така. Не мислели за себе си като за отделно взети единици — възприемали се единствено като част от групата.
— Нима наистина е възможно хората да правят нещо подобно? — попита недоверчиво Велвет.
— Има един-единствен начин да разберем това — отвърна Поулгара.
— Не, Поул! — заяви твърдо Белгарат. — Това е прекалено опасно. Можеш да се окажеш въвлечена в този поток и никога да не успееш да излезеш от него.
— Не, татко — отговори му Поулгара съвсем спокойно. — Може би далите няма да ми позволят да се влея в него, ала няма да ме наранят, нито ще ме задържат насила, ако пожелая да го напусна.
— Откъде знаеш, че е така?
— Просто зная — рече вълшебницата и затвори очи.
6.
Всички наблюдаваха със страх вълшебницата, която вдигна нагоре съвършеното си лице, затвори очи и се съсредоточи. Изведнъж чертите й придобиха странен израз.
— Е? — попита я Белгарат.
— Тихо, татко. Слушам.
Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката на стола. Останалите я гледаха, останали без дъх.