— Синът ми също може — отговори Гарион. — Сложих дланта му върху скъпоценния камък веднага след като се роди. Кълбото беше много радостно да се запознае с него.
— Радостно ли? Че как е възможно камък да изпитва радост?
— То не е като останалите скъпоценни камъни — Гарион се усмихна. — Понякога може да се държи малко глуповато. Унася се от опиянението, което изпитва, и трябва много да внимавам какво мисля. Ако Кълбото реши, че наистина искам нещо, то е в състояние да предприеме самостоятелни действия. — Кралят на Рива се засмя. — Веднъж размишлявах за времето, когато Торак е разцепил света, и то започна да ми разказва как да го съединя.
— Не говориш сериозно, нали!
— О, съвсем сериозно говоря. За него не съществува понятието „невъзможно“. Ако наистина го помоля, Кълбото би могло да изпише името ми сред звездите. — Гарион почувства лек тласък в кесията, завързана за колана му. — Престани! — обърна се остро той към скъпоценния камък. — Това беше пример, а не молба, отправена към тебе.
Закат го гледаше с широко отворени очи.
— Нима не би изглеждало гротескно? — изрече кисело кралят на Рива. — „Белгарион“ — изписано от хоризонт до хоризонт върху нощното небе.
— Знаеш ли какво, Гарион — рече Закат. — Винаги съм вярвал, че аз и ти един ден ще воюваме един срещу друг. Ще изпиташ ли огромно разочарование, ако реша да не се появя на бойното поле?
— Струва ми се, че бих могъл да го понеса — засмя се кралят на Рива. — Винаги бих могъл да започна войната без тебе. Можеш да се отбиваш от време на време, за да видиш как се развиват нещата. Се’Недра ще ти приготвя вечеря. Разбира се, тя не е много добра готвачка, но всички трябва да правим жертви, нали? — Двамата се спогледаха за миг и избухнаха в смях. Процесът, започнал в Рак Урга с Ургит, сега бе завършил. Гарион със задоволство осъзна, че е направил първите няколко стъпки към края на хилядолетната омраза между алорните и ангараките.
Докато двамата се разхождаха по мраморните улици и покрай искрящите фонтани, далите почти не им обръщаха внимание. Жителите на Кел се занимаваха със собствените си дела без излишен шум, отдадени на съзерцание, наблюдавайки света със замислени погледи. Приказваха малко, тъй като речта до голяма степен не им беше необходима.
— Тайнствено местенце, нали? — отбеляза Закат. — Не съм свикнал с градове, където никой нищо не прави.
— О, те работят, но по-различни неща.
— Разбираш какво имам предвид. Няма никакви магазини, дори никой не мете улиците.
— Наистина е мъничко странно. — Гарион се огледа. — Но по-странното е, че не срещнахме нито един пророк, откакто пристигнахме тук. Мислех си, че тъкмо този град е мястото, където живеят пророците и ясновидците.
— Може би си стоят у дома и не излизат.
— Това също е възможно.
Не успяха да съберат почти никаква информация. От време на време се опитваха да завържат разговор с облечените в бели роби граждани, но макар че далите винаги проявяваха безупречна любезност, не желаеха да се впускат в разговори. Отговаряха на въпросите, които им задаваха, и с това всичко приключваше.
— Нищо — рече недоволно Силк, когато двамата със Сади се върнаха, след като бяха обходили посочения им район. — Никога не съм срещал хора, толкова незаинтересувани да водят нормален разговор. Не можах да открия дори човек, склонен да побъбри за времето.
— Видя ли накъде тръгнаха Се’Недра и Лизел? — попита го Гарион.
— Към някакво място в другия край на града. Мисля, че ще се върнат с младите жени, които ни носят обяда.
Гарион огледа всички и попита:
— Случайно да сте видели някой пророк?
— Те не са тук — отговори му Поулгара, която седеше до прозореца и кърпеше туниката на Дурник. — Една възрастна жена ми каза, че били на някакво място извън града.
— И как успя да изкопчиш този отговор? — попита Силк.
— Просто я попитах направо. Трябва малко да притиснеш далите, ако искаш да получиш информация от тях.
Както бе предрекъл Силк, Велвет и Се’Недра се върнаха с младите жени, които им носеха храна.
— Имаш блестяща съпруга, Белгарион — каза Велвет, след като жените излязоха. — Дърдореше така, сякаш няма нито грам мозък в главата. Цяла сутрин приказва, без да спре.
— Дърдорила ли съм? — възрази Се’Недра. — Изобщо не съм дърдорила.
— Сериозно?
— Е, може би наистина приказвах малко повече, отколкото трябва, но „дърдоря“ е толкова непривлекателна дума…
— Предполагам че за това е имало някаква причина, нали? — попита Сади.
— Разбира се — отвърна Се’Недра. — Бързо ми стана ясно, че тези момичета не са приказливи, затова запълвах времето, докато те мълчаха. По едно време започнаха да се отпускат. Докато аз приказвах, Лизел наблюдаваше лицата им. — Малката кралица се усмихна самодоволно. — Свършихме добра работа, макар и да го заявявам тъкмо аз.