И за пръв път усетихме друго присъствие, макар и далечно. През годините бегло бяхме долавяли движенията на Първия ученик на бог Алдур — когото човеците и боговете наричат Белгарат. Сега усетихме, че към него се е присъединил друг — жена — и че двамата противодействат на Торак и неговите слуги. И разбрахме, че това е от огромно значение, защото, събитията, що преди се бяха случили сред звездите, се бяха прехвърлили на този свят, и тук щеше да е сетният сблъсък.
Дълго се готви богът-дракон и задачите, що възложи на народа си, отнеха няколко поколения. И също като нас, Торак наблюдаваше небесата, та да прочете там знаците, що щяха да му кажат кога да потегли срещу Запада. Ала диреше Торак само онези знаци, що искаше да види, и не прочете цялото послание, написано на небето. След като прочете само малка част от знаците, избра той да даде заповед на войските си в най-лошия ден. Видели това, посъветвахме се ний помежду си. Макар че нашият народ насила бе взет в огромната армия, що щеше да нападне Запада, решихме ний да се не месим в хода на двете Съдби. Друга задача ни беше възложена и за да я изпълним, трябваше да оставим неизменен хода на Съдбите. Ала загрижени бяхме, че другите човеци и дори боговете не могат да четат посланията в небесата, що нам бяха ясни като изсечени върху камък.
И както знаехме, че ще се случи, нещастие сполетя войските на Торак в обширната равнина пред град Воу Мимбре. И скърбяхме ний с цяла Малореа, защото там погинаха множество наши братя. Богът-дракон ангаракски беше победен от силата на камъка и заспа в очакване на появата на своя враг.
И сега ходът на събитията бе в ръцете на учениците на боговете, а не на самите богове. И имената на учениците кънтяха от звездите, и ний четяхме в Книгата на небесата разказите за техните подвизи и за тяхната подредба на събитията. И учениците Торакови бяха Ктучик, и Зедар, и Урвон, и могъщи бяха техните магии и вълшебства, ала учениците на Алдур, що им противодействаха със свои вълшебства, бяха Белтира и Белкира, и Белдин. И най-могъщ от всички магьосници беше Белгарат, когото човеците наричаха „вечен“, и близо до него по сила стоеше дъщеря му, Поулгара Вълшебницата. И тогава шепотът ни донесе още едно име. Дорде всички нишки на събитията навлизаха в онези последни бразди, от които връщане няма, все по-ясно чувахме това име. И в деня на неговото раждане шепотът се надигна като силен вик, и познахме го ний. Белгарион Богоубиеца най-сетне се бе появил.
И събитията, що преди се бяха развивали с шеметна скорост, ускориха се още повече, и приближаването към ужасния сблъсък стана толкова бързо, че веч не можехме да четем по звездите, защото Книгата на небесата е толкова огромна, че трябват много животи човешки, за да прочетеш само една страница. Ала чувахме надигащото се могъщество Белгарионово и страшен беше грохотът на първите му усилия. И тогава в деня, що човеците празнуват като ден на сътворението, Кълбото на Алдур, що ангараките наричат Ктраг Яска, бе дадено на Белгарион, и в този миг Книгата на небесата изпълни се със силна светлина, и името Белгарионово закънтя от най-далечната звезда.
Събитията веч се развиваха толкова бързо, че можехме само да се досещаме за техния ход. Усетихме, че Белгарион се приближава към Малореа, носейки камъка със себе си, усетихме, че Торак се размърдва в съня си. Усетихме също настъплението на армиите, ала Белгарион не водеше войска. Страшна битка се разгоря на Запад, ала от изхода й не зависеше онова, що щеше да се случи.
Накрая настъпи ужасната нощ. Пред безпомощните ни погледи гигантските страници на Книгата на небесата се разлистваха толкова бързо, че не можехме да ги четем. И после Книгата спря, и ний прочетохме един-единствен ред: „Торак е убит“. И разтърси се Книгата, и цялата светлина на сътворението угасна. И в този страшен миг на мрак и тишина Четвъртата епоха свърши и започна Петата.
И ето, когато завърна се светлината, не можехме веч да четем Книгата на небесата! Езикът й, що дотогава ни беше толкова ясен, сега стана чужд и мъгляв, и бяхме принудени пак да започнем да тълкуваме значението й като през Първата епоха. И когато отново се научихме да четем страниците, написани на звездите, открихме една загадка. Преди всичко се беше насочвало към сблъсъка между Белгарион и Торак, ала сега събитията се движеха към друг сблъсък. Сред звездите имаше знаци, че Съдбите са избрали други аспекти за следващата си среща, и усетихме ний движението на тези присъствия, ала не знаехме ни кои, ни какви са, защото страниците, що разказваха за тяхното раждане и произход, бяха изгубени во веки веков през годините, през които Книгата ни бе говорила на чужд език. Нещо повече, знаците, що четяхме, всяха в нас смут, защото Книгата като че ли казваше, че пазителят на Кълбото е предопределен да наследи Торак като Аспекта на Втората съдба, що се наричаше „Дете на Мрака“. Ала знаехме ний, че това не е възможно, защото Белгарион беше пазител на Кълбото, а той бе Дете на Светлината. Прочетохме също, че майките на Детето на Светлината и Детето на Мрака ще ги насочват към срещата и знаците съвсем ясно говореха, че Поулгара е майка на Детето на Светлината. Ала предопределението на Поулгара беше завинаги да остане бездетна, както показваха нейните звезди още отпреди раждането й. Нещо повече, даже да се случеше невъзможното, даже Белгарион да бъдеше привлечен от другата Съдба и също като Зедар да станеше Отстъпник, неговата майка Илдера беше умряла още в ранното му детство. И все пак усещахме ний присъствие, забулено в мрак, що се намесваше в делата човешки, и луната говореше съвсем ясно, че това присъствие е жена, и че нейната сила е по-голяма от Поулгарината. Ала тази Майка на Мрака също беше бездетна.