— Колко малко ни познаваш, принц Келдар. — Тя отново се усмихна. — Често буквално се пръскаме от смях като прочитаме някое послание, изписано с огромни букви сред звездите. Освен това е много смешно да наблюдаваш как някои правят какви ли не неща, за да се измъкнат от онова, което е предопределено. Вслушвай се и изпълнявай наставленията на звездите, Келдар. Спести си агонията и мъченията и не се опитвай да избегнеш съдбата си.
— Използваш думата „съдба“ твърде лековато, Кайрадис — отбеляза неодобрително драснианецът.
— Нима ти самият не пристигна тук, подчинявайки се на съдбата, която ти е предопределена от раждането на света? Всичките твои грижи и занимания с търговия и шпионаж са само развлечения, поддържащи буден ума ти, докато дойде съдбоносният ден.
— Това е учтив начин да кажеш на някой човек, че се държи като дете.
— Всички ние сме деца, Келдар.
Белдин се появи високо в небето, прелетя над обляната в слънчева светлина гора и се спусна към земята, избягвайки ловко сблъсъка със стволовете на дърветата, като размахваше леко криле. После кацна на тревата и се превърна в човек.
— Някакви неприятности? — попита го Белгарат.
— Не толкова, колкото очаквах. — Гърбавият магьосник сви рамене. — И това малко ме тревожи.
— Струва ми се, че проявяваш непоследователност. Така ли е?
— Последователността е защитата, която използва ограниченият ум. Зандрамас не може да отиде в Кел, прав ли съм?
— Доколкото знаем — не може.
— В такъв случай би следвало да ни проследи до мястото на срещата, нали така?
— Освен ако не използва някакъв друг начин да открие къде се намира то.
— Тъкмо това ме тревожи. В случай, че ни следи, ще е логично да напълни тази гора с войска и гролими, за да разбере накъде ще тръгнем, нали?
— Да, имаш право.
— Обаче наоколо няма никаква армия — само няколко патрула, които не се престарават особено.
Белгарат се намръщи.
— Какво ли е наумила?
— Тъкмо това се питам и аз. Сигурно ни е приготвила някаква изненада.
— В такъв случай си дръж очите отворени. Не искам да се промъкне зад гърба ми.
— Може би ако го направи, ще ни е по-леко да й противодействаме. Това опростява нещата.
— Съмнявам се. Нищо в цялата работа не бе просто и не ми се вярва положението да се промени едва сега.
— Отивам на разузнаване напред. — Белдин трепна, очертанията му станаха неясни и след миг ястребът с синята ивица по крилете се издигна във въздуха.
Тази вечер направиха лагера си до един извор, който бълбукаше под огромна, покрита с мъх скала. Белгарат бе замислен, изпаднал в мрачно настроение, затова останалите го избягваха и всеки изпълняваше задачите си — повтаряни толкова много пъти, че вече се бяха превърнали в навик.
— Тази вечер си много мълчалива — каза Гарион на Се’Недра, докато двамата седяха край огъня след вечеря. — Какво има?
— Просто не ми се приказва. — Особената отпуснатост, която бе обзела малката кралица, не намаля пред изтеклия ден, няколко пъти в часовете на късния следобед тя се улови, че дреме на седлото.
— Изглеждаш уморена — отбеляза той.
— Да, малко. Вече пътуваме много време. Мисля, че това сигурно започва да ми се отразява.
— Тогава защо не си легнеш? Ще се почувстваш по-добре, като се наспиш хубаво.
Тя се прозя, протегна ръце към него и каза:
— Занеси ме до леглото.
Гарион се сепна. Се’Недра обичаше да стряска съпруга си. В такива моменти очите му бяха така широко отворени, а лицето му изглеждаше като на малко момче.
— Не си ли добре?
— Добре съм, Гарион. Просто ми се спи и искам някой да ме поглези мъничко. Отнеси ме до палатката, сложи ме в леглото и ме завий.
— Ами щом искаш… — Кралят на Рива стана, вдигна я с лекота и я пренесе през лагера до тяхната палатка.
— Гарион — измърмори сънено Се’Недра, след като той нежно я зави.
— Да, скъпа?
— Моля те, съблечи си ризницата, когато дойдеш в леглото. С нея миришеш на желязна тенджера.
Тази нощ сънят на Се’Недра беше изпълнен със странни видения. Сънува места и хора, които не бе виждала, нито пък бе помисляла за тях от години. Видя насън легионери, които охраняваха двореца на баща й. Видя лорд Морин, шамбелана, забързан по Мраморния коридор. След това се пренесе в Рива и води дълъг, неразбираем разговор с Бранд, Пазителя на кралството; през това време Арел, русокосата племенничка на Бранд, седеше до прозореца и предеше лен. И не обръщаше никакво внимание на камата, която бе забита в гърба й до дръжката. Се’Недра се размърда, измърмори нещо и продължи да сънува.