Сега се намираше в Реон, в източна Драсния. Видя Вела, танцьорката от народа на надраките, взе една от камите й и с лекота я заби в корема на чернобрадия Улфгар, водача на култа към Мечката. Улфгар говореше нещо с подигравателен тон на Белгарат и не й обърна никакво внимание дори когато Се’Недра завъртя камата в търбуха му.
След това отново се отзова в Рива, тя и Гарион седяха голи край малко, искрящо езерце в гората, а над тях летяха хиляди пеперуди.
После неспокойният й сън я отведе в древния град Вал Алорн в Черек, а след миг — в Боктор, на погребението на крал Родар. По едно време видя полето, където се бе разразила битката в Тул Марду, и пред очите й отново се появи лицето на самоназначилия се защитник — Олбан, синът на Бранд.
Сънят й беше съвсем несвързан. Се’Недра се пренасяше от място на място без никакво усилие, движеше се през времето и пространството, търсеше нещо, макар че не можеше да си спомни какво точно е изгубила.
На сутринта се чувстваше изморена, също както предната вечер. Непрекъснато се прозяваше и всяко движение й костваше сериозни усилия.
— Какво има? — попита я Гарион, докато се обличаха. — Не спа ли добре?
— Всъщност не — отговори тя, — Сънувах какви ли не странни неща.
— Искаш ли да ми разкажеш за тях? Това може би е най-добрият начин да ги пропъдиш далеч и те няма да те преследват повече нощем.
— В сънищата ми нямаше никакъв смисъл, Гарион. Просто прескачах на различни места, като че някой ме прехвърляше от град в град, просто защото на нея и се искаше така.
— „На нея“? Значи онази, която те е пренасяла от място на място, е била жена?
— „Нея“ ли казах? Не мога да си обясня защо. — Се’Недра отново се прозя. — Надявам се, че който и да е бил, вече ще престане с това местене. Не бих желала да изживея втора нощ като тази. — След това малката кралица го погледна лукаво през премрежените си очи. — Е, някои части от съня бяха хубави. Аз и ти седяхме край онова езеро в Рива. Искаш ли да знаеш какво правихме?
Гарион бавно се изчерви.
— О, не, Се’Недра!
Ала въпреки всичко тя започна да му разказва — при това с твърде големи подробности, — докато кралят на Рива най-сетне не избяга от палатката.
Неспокойната нощ увеличи особената отпадналост, която я преследваше, откакто напуснаха Кел. Се’Недра яздеше в полудрямка и колкото и да се опитваше, не успяваше да се отърси от нея. Гарион разговаря няколко пъти с нея, предупреди я, че не бива да позволява на коня си да изостава от групата, и най-сетне, когато видя, че тя не може да държи очите си отворени, взе юздите от ръцете й и поведе коня й.
Малко преди обяд Белдин се върла и каза на Белгарат:
— Мисля, че трябва да се скриете. По пътя идва даршивански патрул.
— Нас ли търсят?
— Кой знае? Но ако е така, не се отнасят особено сериозно към задачата си. Влезте навътре в гората и ги оставете да отминат. Ще ги наблюдавам и ще ви съобщя, когато се отдалечат.
— Добре. — Белгарат поведе приятелите си в гората, за да намерят добро укритие.
Слязоха от конете и зачакаха напрегнато. Скоро до слуха им долетя дрънчене на оръжия — войниците от патрула яздеха в тръст по пътя.
Дори и в това опасно положение Се’Недра не можеше да държи очите си отворени. Известно време чуваше неясния шепот на спътниците си, после отново задряма.
Изведнъж се събуди — може би не съвсем. Вървеше сама през гората, главата й беше замаяна. Знаеше, че трябва да изпитва тревога, че се е отделила от спътниците си, ала чувстваше само някакво смътно безпокойство. Продължи да върви напред — не че отиваше някъде, просто се подчиняваше на нечия неведома повеля.
Най-сетне стигна до едно сечище, обрасло с висока трева. Там видя висока русокоса девойка, която държеше нещо, завито в одеяло. Плитките на девойката бяха свити на венец, а кожата на лицето й можеше да се сравни с прясно издоено мляко. Това беше Арел, племенницата на Бранд.
— Добро утро — каза девойката на кралицата на Рива. — Очаквам те от доста време.
Нещо дълбоко в съзнанието на Се’Недра се опита да изкрещи, че не бива да е така — че не е възможно високото риванско момиче да е тук, на тази горска поляна. Ала Се’Недра не можа да си спомни защо е така и мигът, изпълнен със съмнение, отмина безвъзвратно.
— Добро утро, Арел — отговори тя на скъпата си приятелка. — Какво правиш тук?
— Дойдох да ти помогна, Се’Недра. Виж какво намерих. — Тя вдигна края на одеялото и под него се показа мъничко личице.
— Моето бебе! — възкликна Се’Недра, обзета от безкрайна радост, затича, протегнала жадно ръце напред, грабна спящото дете от приятелката си и го притисна до тялото си и докосна меките му къдрици с бузата си.