— Че какво им е на дрехите ми?
— Самурените кожи привличат вниманието на хората в оная част на града, където ще отидем, Вела. А нашата цел е да останем незабелязани.
Представителството на огромната империя, създадена от Силк и Ярблек, се намираше на горния етаж на един обширен, тъмен като пещера склад, пълен с безброй бали ценни животински кожи и малореански килими. Агентът на Ярблек тук беше кривоглед надрак, казваше се Зелмит и по всяка вероятност беше наистина толкова неблагонадежден, колкото изглеждаше. Всъщност Вела никога не го бе харесвала и всеки път, щом се приближеше до него, откопчаваше ножниците на камите си. Правеше го по много очебиен начин — така бе сигурна, че надракът е видял добре движенията й и че няма да има недоразумения с него. Защото според законите на кралството Вела беше собственост на Ярблек, а Зелмит се славеше с репутацията на човек, който се отнася твърде свободно с имуществото на своя работодател.
— Как върви бизнесът? — попита Ярблек, когато двамата с Вела влязоха в тесния, отрупан с разни вехтории кабинет на агента.
— Справяме се — отвърна Зелмит с дрезгав глас.
— Искам конкретен отговор, Зелмит — рязко каза Ярблек. — От общи приказки направо ме заболяват зъбите.
— Открихме начин да заобиколим Боктор и да избегнем митническите власти на Драсния.
— Това е полезно нещо.
— Ще ни отнема повече време, но няма да плащаме таксите на драснианските митници.
Лицето на Ярблек грейна в усмивка.
— Ако случайно Силк мине оттук, не му съобщавай за това постижение — предупреди той агента. — Понякога той страда от пристъпи на патриотизъм, пък и в крайна сметка Порен му е вуйна…
— Въобще не съм си помислял да му казвам. Но ще трябва да продължим да прекарваме малореанските килими през Драсния. Най-добрият пазар за тях е все още Големият панаир в централна Арендия, а не можем да платим достатъчно голяма сума на никого, за да го накараме да ги превозва през Улголандия. — Агентът се намръщи. — Лошото е, че някой подбива цените ни. Докато не разберем какво всъщност става, може би трябва да намалим вноса им.
— Успя ли да продадеш скъпоценните камъни, които вкарахме контрабандно от Малореа?
— Естествено. Съумяхме да ги измъкнем през границите на нашето кралство и ги пласирахме на различни места, на юг.
— Добре. Цените на пазара винаги падат, щом се появиш само в един град с цял чувал скъпоценни камъни. Знаеш ли дали Дроста е на обичайното си местенце тази нощ?
— Отиде там веднага след залез слънце.
— Вела има нужда от някакво съвсем обикновено наметало — каза Ярблек.
Зелмит изгледа младата жена с премрежени очи.
Вела разтвори палтото си, стисна дръжките на камите и каза:
— Защо не се опиташ да ми посегнеш, Зелмит? Та веднъж завинаги да решим този въпрос.
— Нямах нищо непочтено наум, Вела — отвърна невинно той. — Просто се опитвах да реша колко голямо наметало трябва да намеря за теб.
— Забелязах — сухо отвърна тя. — Заздравя ли раната в рамото ти от камата, която хвърлих срещу теб миналия път?
— Все още ме наболява, когато времето е влажно.
— Трябваше да си държиш ръцете по-далеч от мен.
— Мисля, че имам едно старо наметало, което ще ти е по мярка. Но е доста оръфано.
— Толкова по-добре — заяви Ярблек. — Отиваме в „Едноокото куче“ и трябва да не бием на очи.
Вела свали самуреното си палто и го остави на един стол.
— Внимавай да не изчезне — предупреди тя. — Обичам тази дреха и няма да ми е приятно, ако се озове в товара на някой керван, поел към Тол Хонет.
— Не бива да го заплашваш, Вела — рече меко Ярблек.
— Това не беше заплаха, Ярблек — отвърна остро красивата жена. — Просто искам да съм сигурна, че е разбрал какво му казвам.
— Ще отида да донеса наметалото — измърмори агентът.
— Отивай — каза тя.
Наметалото бе не просто оръфано — приличаше на стара дрипа и вонеше така, сякаш никога не е прано. Вела го наметна върху раменете си с отвращение.
— Сложи си качулката — каза и Ярблек.
— Тогава после ще трябва да си мия косата.
— И какво от това?
— Знаеш ли колко време трябва да чакам, докато се изсуши грива като моята през зимата?
— Просто го направи, Вела. Защо винаги спориш с мен?
— Въпрос на принципи.
Търговецът се усмихна печално, после нареди на Зелмит:
— Погрижи се за конете ни. Ще вървим пеш. — И изведе Вела от тесния кабинет. Щом излязоха на улицата, Ярблек извади изпод палтото си верига, единият край на която завършваше с кожен нашийник, и каза на младата жена: — Сложи го около врата си.
— Не съм носила нашийник от години — отвърна тя.