— Да.
— Защо не ни предупреди?
— Ако го бях направила, щях да предотвратя едно събитие, което трябваше да се случи.
— Това е жестоко, Кайрадис.
— Събитията, които е предопределено да се случат, често са жестоки. Казах ти, Белгарион, че Зандрамас не може да отиде в Кел, както стори ти. Следователно тя трябваше да научи от някой от твоите спътници къде ще се състои срещата; в противен случаи няма да може да пристигне в уреченото време на Мястото, което вече не съществува.
— И защо точно от Се’Недра?
— Както си спомняш, Зандрамас и по-рано беше налагала волята си върху съзнанието на съпругата ти. Така й е било най-лесно.
— Няма да простя такова нещо, Кайрадис.
— Гарион — намеси се Закат. — Остави това. Се’Недра не е наранена, а Кайрадис просто е направила онова, което трябва — нали е предопределено. — Очевидно малореанецът съвсем открито се стремеше да защити пророчицата с превързаните очи.
Гарион се обърна и се отдалечи с широки крачки. Кипеше от гняв.
Когато се събуди, Се’Недра не даде никакви признаци, че си спомня за срещата в гората, и се държеше съвсем нормално. Гарион упорито избягваше Закат — просто не беше сигурен, че ще има сили да бъде любезен с приятеля си, който така явно и категорично бе защитил Кайрадис. Закат и пророчицата бяха водили дълъг разговор преди всички да напуснат Кел и сега императорът изглеждаше напълно предан на нейната кауза. Ала понякога в очите му се четеше тревога и той често се обръщаше, за да я погледне.
Ала през нощта, когато двамата трябваше да бъдат заедно на пост, Гарион повече не можеше да избягва приятеля си.
— Още ли ми се сърдиш, Гарион? — попита Закат.
— Вече не — въздъхна Гарион. — Всъщност не ти бях сърдит наистина — просто малко се ядосах. Гневът ми е насочен преди всичко към Зандрамас, не към теб, нито към Кайрадис. Не обичам хората, които измъчват жена ми.
— Това наистина трябваше да се случи, разбираш ли? Зандрамас трябваше да разбере къде ще се състои срещата. Тя също трябва да бъде там.
— Имаш право. Кайрадис разкри ли ти подробности за това каква ще бъде твоята задача?
— Само няколко. Но не трябва да разказвам на никого за тях. Мога само да ти кажа, че ще дойде някакъв много важен човек и аз ще трябва да му помогна.
— И ще правиш това до края на живота си — така ли?
— Може би и мнозина други ще бъдат като мен до края на дните си.
— И аз ли?
— Не мисля. Твоята задача ще приключи след срещата. Кайрадис намекна, че вече си направил достатъчно.
Станаха рано сутринта и потеглиха през хълмистата равнина, простираща се край западния бряг на река Баласа. Тук-там се виждаха селища — изглеждаха примитивни, здрави и стабилни. Даласианските селяни работеха в полето само с най-прости сечива.
— Всичко това е хитрост — рече мрачно Закат. — Тези хора са много по-образовани дори от мелцените и са положили много усилия да скрият това.
— Нима твоят народ и жреците на Торак щяха да ги оставят на мира, ако истината излезеше наяве? — попита го Кайрадис.
— Сигурно не — призна той. — По всяка вероятност мелцените щяха да принудят далите да работят в бюрократичната машина на империята.
— Това щеше да бъде несъвместимо с нашите задачи.
— Сега вече разбирам това. Когато се върна в Мал Зет, ще въведа редица промени в политиката на империята по отношение на Даласианските протекторати. Твоят народ прави нещо много, много по-важно от това да отглежда цвекло и ряпа за цяла Малореа.
— Ако всичко върви добре, работата ни ще бъде свършена след края на срещата, император Закат.
— Но вашите изследвания ще продължат, нали?
Тя се усмихна.
— Непременно. Навиците, създавани в продължение на хиляди години, са нещо много упорито.
Белгарат спря коня си до този на Кайрадис и я попита:
— Можеш ли да ни кажеш какво точно трябва да търсим, щом стигнем в Перивор?
— Вече разкрих това пред теб, древни Белгарат. В Перивор трябва да намериш една географска карта — тъкмо тя ще те заведе до Мястото, което вече не съществува.
— И как така хората в Перивор ще знаят повече за нея, отколкото всички други люде по света?
Пророчицата не отговори.
— Това е поредният въпрос, чийто отговор не бива да разкриваш пред мен, така ли?
— Сега не ми е позволено да го сторя, Белгарат.
Белдин се спусна като стрела от небето и каза:
— Бързо се пригответе. Напред по пътя има патрул от даршивански войници.
— Колко са? — бързо попита Гарион.
— Десетина. С тях има и гролим. Не исках да летя твърде близо до тях, но мисля, че е Белоокият. Направили са засада сред горичката в следващата долина и чакат там.