— Кой е Ашарак? — попита Закат.
— Беше един от слугите на Ктучик — отвърна Белгарат.
— И онзи орел уби ли го?
— Не — отвърна Силк. — Гарион го направи, но по-късно.
— С меча си ли?
— Не, с ръце.
— Сигурно му е нанесъл много силен удар. Мургите са едри и яки хора.
— Всъщност не — рече Гарион. — Просто го подпалих. — Кралят на Рива не си бе припомнял Ашарак от години. С изненада откри, че този спомен вече не го измъчва.
Закат впери ужасен поглед в него.
— Той беше убиецът на родителите ми — каза Гарион. — Трябваше да го направя. Той ги е изгорил, така че аз постъпих по същия начин с него.
— Ще тръгваме ли вече?
Неуморната вълчица сновеше пред групата на Гарион и преди да се мръкне с лекота откри още две засади. Оцелелите при първата схватка след провалилия се капан на даршиванците бяха разпространили новината за силата на Гарион и неговите спътници, затова войниците от другите две засади побягваха панически, щом зърнеха, че кралят на Рива тръгва насреща им.
— Разочароващо — заяви Сади, след като противниците им от втората засада търтиха да бягат, и прибра в ножницата малката си кама, чийто връх беше намазан с отрова.
— Очаквам, че Нарадас ще си поговори много сериозно с тези момчета, щом разбере, че е хвърлил толкова усилия на вятъра — добави весело Силк. — По всяка вероятност ще принесе в жертва повечето от тях веднага щом намери удобен олтар.
По обяд на следващия ден се срещнаха с войската, дошла от гарнизона в Ленга. Командирът на гарнизона, който яздеше начело, се взря изумено в Закат.
— Ваше величество — изрече невярващо той. — Нима това наистина сте вие?
Закат потри с ръка черната си брада.
— О, това ли имате предвид, полковник? — Императорът се засмя. — Не исках хората да ме разпознават — ликът ми е изсечен върху всяка монета в Малореа. Имаше ли някакви неприятности по пътя?
— Нищо, което си струва да спомена, ваше величество. Срещнахме десетина групи даршивански войници — те обикновено се криеха сред малки горички. Заобикаляхме горичката и те незабавно се предаваха. Много ги бива да се предават.
— И да бягат също — засмя се Закат.
Полковникът погледна колебливо своя император:
— Надявам се, че няма да се обидите от думите ми, ваше величество, ала ми се струва, че сте се променили, откакто ви виждах за последен път в Мал Зет.
— О, така ли?
— На първо място никога не съм ви виждал с оръжие.
— Времената са твърде бурни, полковник. Твърде бурни.
— И ако ми простите, че го казвам, ваше величество, никога не ви бях виждал да се смеете и дори да се усмихвате.
— По-рано имах много малко поводи за това, полковник. Ще продължим ли към Ленга?
Когато стигнаха в Ленга, Кайрадис с помощта на Тот ги заведе направо на пристанището. Там ги очакваше кораб с много странна форма.
— Благодаря ти, полковник — каза Закат на командира на гарнизона. — Много умно от твоя страна, че си се погрижил да ни очаква кораб.
— Извинете ме, ваше величество — отвърна военният, — но аз нямам нищо общо с този кораб.
Закат погледна сепнато към Тот, а немият гигант се усмихна за миг на Дурник.
Дурник се намръщи, после каза:
— Горе главата, Кал Закат. Още преди няколко хиляди години е уредено този кораб да ни очаква тук.
Изведнъж лицето на Белгарат грейна в сияйна, широка усмивка.
— В такъв случай, изглежда, че пристигаме точно по разписание. Мразя да закъснявам, когато имам някаква среща.
— Наистина ли? — рече Белдин. — Спомням си, че веднъж се появи цели пет години след уречения час.
— Тогава ми се случи нещо непредвидено.
— Винаги се случва нещо непредвидено. Не стана ли това по времето, когато живееше при момичетата от Марагор?
Белгарат се закашля и хвърли гузен поглед към дъщеря си.
Поулгара вдигна вежда, ала не каза нищо.
Екипажът на кораба беше съставен от неми моряци, също като онези, които ги бяха превозили от брега на Горут в Ктхол Мургос до остров Веркат. Гарион още веднъж бе поразен от чувството, че всичко се повтаря. Веднага щом кралят на Рива и спътниците му се качиха на борда, моряците освободиха всички въжета и корабът излезе в открито море.
— Странно — отбеляза Силк. — Вятърът духа от морето към сушата, а ние се движим с такава лекота срещу него.
— Забелязах — съгласи се Дурник.
— Така си и помислих. Изглежда, нормалните правила не са валидни за далите.
— Белгарион, би ли ме придружил със своя приятел Закат в каютата до кърмата? — каза Кайрадис.
— Разбира се, света пророчице — отговори Гарион и забеляза, че когато тръгнаха към кърмата, Закат хвана ръката на момичето и го поведе напред, почти несъзнателно поемайки задълженията на Тот. Странна мисъл блесна в съзнанието на риванския крал и той се вгледа внимателно в своя приятел. Лицето на Закат изразяваше особена мекота, в очите му светеше странен поглед. Мисълта, хрумнала на Гарион, разбира се, беше абсурдна, ала сякаш надзърнал в сърцето на императора, риванският крал знаеше, че не греши.